Британската коледна пантомима – не е това, което очаквате!

Докато в континентална Европа първата асоциация на широката публика, която предизвиква думата „пантомима“, е бялото лице на легендарния Марсел Марсо, то жителите на  Великобритания биха посочили нещо различно – Коледа. Коледната пантомима, или на галено „panto” е една малко известна у нас комична театрална форма, комбинираща песни, танци и участие на публиката. Тя е повсеместно разпространена из целия Албион (въпреки че се прокрадва и в Ирландия и някои други европейски страни, та дори и в Австралия) – любима на всички възрасти, изпълнявана както от професионалисти, така и от самодейци, за британския театър това е каквото е „Лешникотрошачката“ за класическия балет – спектакъл, превърнал се в символ на зимните празници, искрящ и многоцветен, някак уютно традиционен.

Дотук обаче приключват приликите с класиката на Чайковски. Британската пантомима e с разнообразни сюжети, но има няколко основни елемента, които й придават разпознаваем облик. Действието почти винаги е базирано на приклю  ченията на герои от популярни детски приказки – Снежанка, Пепеляшка, Джак и бобеното стъбло, Аладин, Питър Пан. Има характерни персонажи, сред които неизменни са Дамата (роля, която винаги е изпълнявана от по-възрастен мъж) и главния герой – момчето (в което обикновено се превъплъщава млада жена). Изтъкана от комични и пародийни ситуации, приказката често е модифицирана, изпълнена с анахронизми, за да обхване злободневни случки и културни стереотипи, някои разпознаваеми за конкретната общност, пред която се представят, а други – по-унивесални. От особено значение е участието на публиката – актьорите са в постоянен диалог с нея, от зрителя се очаква да се включи в многобройните песни, както и да подкрепя добрия герой и да освирква злодея (а той да им отвръща).

Историята на тази театрална форма може да се проследи по две направления, които са свързани с концепцията за карнавала като инверсия на традиционните социални роли и полови разлики. Първата са ренесансовите „маски“ – забавление, особено популярно по времето на кралица Елизабет I и нейния приемник Джеймс I. През XVII век, датиращите още от Късното средновековие подобни представления, включващи пантомима (в смисъла на невербално изразяване), но и реплики, музика и танци, се превръщат в пищни тематични дворцови спектакли, често с участието на благородници, дори и самите кралски особи. Може би най-известният творчески тандем, създал редица такива „маски“, са драматургът Бен Джонсън и сценографът Иниго Джоунс. Сезонната ориентираност на пантомимата би могла да се свърже и с различни празненства в средновековна Европа, които, връщайки се още по-назад във времето, се коренят в Сатурналиите в древния Рим. Един по-директен предшественик на коледната пантомима вероятно е комедия дел арте, уличният театър на импровизацията, познат из цяла Европа с характерните си персонажи и маски. Образът на Арлекин е част от пантомимата почти до XX век. Мъже влизат в ролите на жени още от античността, но появата на жени в мъжки образи е сравнително по-нова практика. В английския театър първите актриси „в бричове“ излизат на сцена през втората половина на XVII век, в епохата на Реставрацията, а конкретно в коледната пантомима тази конвенция се утвърждава в средата на XIX век, когато някоя мис Елингтън се появява в ролята на главния герой в спектакъла „Добрата жена в гората“ през 1852 г.

„Одисея: Героична пантомима“, Чарлс корт опера, фотограф Алекс Бренер

Пантомимата на XXI век е пъстра смесица от класически за жанра сюжети, но въвежда и нови, все по-еклектични такива. От актуалния афиш впечатление прави „Одисея: Героична пантомима“, на трупата Чарлс корт опера (музика Дейвид Итън, драматург и режисьор Джон Саворнин, театър „Джермин стрийт“), известна с нетрадиционните пантомимни сюжети от предишни години, сред които „Беоулф“ и „Крал Тут“. Откровено нетипична е и „Червената шапчица и голямото лошо прасе“, по текст на Ник Касенбаум и режисура на Аби Андерсън (JW3 център), която не само че внася елемент на девиация в приказката като я осъвременява (бабата и внучката се сблъскват с антропоморфно прасе, което е и корпоративен бос), но и е създадена от еврейски културен център в северен Лондон, и изобилства от комични препратки и закачки, специфични за общността, но и разбираеми от по-широка аудитория. Сред много Аладиновци и Пепеляшки се нарежда и една местна легенда от градския фолклор – фигурата на „Дик Уитингтън“ (по текст на Алън Макхю и Пол Мъртън). Въпреки че историята му няма нищо общо с реалната историческа личност Ричард Уитингтън, кмет на Лондон от началото на XV век, Дик също става кмет, но не преди да премине през много приключения заедно със своята котка (която му осигурява богатство като спасява стопанства от миша напаст). Едно от тазгодишните представления е с известния комик Пол Мъртън в ролята на Дамата – готвачката, при която работи Дик преди съдбата да го направи кмет.

Иън Маккелън в коледната пантомима „Мама Гъска“, фотограф Мануел Харлън

Впрочем Мъртън далеч не е единствената звезда, която се появява в пантомимна роля. Самият сър Иън Маккелън например е почитател на жанра. През 2004 г. той се изяви в ролята на вдовицата Туанки в „Аладин“. Тук трябва да се отбележи, че въпреки че в сюжета има вълшебна лампа, дух и красива принцеса, Аладин е син на вдовица, която е собственик на кварталната обществена пералня. В различни пантомимни версии на класическата приказка от „Хиляда и една нощ“, действието може да се развива както в имагинерна арабска страна, така и в Китай (белег на ориентализма в европейското изкуство), но е ясно, че винаги е близо до дома на зрителя. Аладин може да има брат или две сестри, приятел мечка панда или пък да се намесят феи и снежни човеци – една истинска „измислица-премислица“. През 2022 г. сър Иън влезе и в ролята на Майка гъска в едноименния спектакъл. Персонажът е добре познат от сборника с приказките на Мама гъска от Шарл Перо, издаден и на английски език през XVIII век. Разбира се, характерът на пантомимата изисква комична трансформация на всяка приказка. Осъвременена, Мама гъска, заедно със съпруга си менажира приют за животни, а когато един ден в дома й се появява вълшебна гъска, която снася златни яйца, животът на всички се променя. С пари се купуват слава и власт, но накрая героите осъзнават, че любовта и добротата са по-важни. Да, във всяка пантомима е заложена и някаква поука, макар и добре прикрита от физическа комедия и пародирани стереотипи и закачки, някои от които само възрастните разбират.