Лондонският театрален Уест Енд е колоритна смесица от талант, маркетинг, сензация и забавление. Ако дадена продукция, създадена в някои от репертоарните театри или представена първоначално в по-алтернативно пространство, получи своята премиера в театър на Уест Енд, тя излиза от може би малко по-специализираната си среда, в която е харесвана от по-отдадени почитатели на театъра и критици, и се отваря към широката публика. Цените на билетите се покачват, мястото ѝ в туристическите брошури е гарантирано. В този театрален квартал, чийто еквивалент е Ню Йоркският Бродуей, е и най-вероятно да се появят актьори, добили популярност с изявите си в киното и телевизията. Не е новина холивудски знаменитости да се „пробват“ на лондонска сцена, но напоследък сякаш се забелязва засилване на американското присъствие там, което като че ли целенасочено се стреми да се докаже в постановки по класически творби.

В края на февруари на сцената на БАРБИКАН център в Лондон се появи отдавна очакваната постановка на Томас Остермайер на „Чайка“ на Чехов (адаптация Дънкан Макмилън) с участието на Кейт Бланшет като Аркадина и Том Бърк като Тригорин. Спектакълът се играе от 26 февруари до 5 април 2025 г. Комбинацията от Томас Остермайер – водещо име сред режисьорите в съвременния европейски театър, емблематична пиеса като „Чайка“ на А. П. Чехов и световноизвестната актриса Кейт Бланшет накара трима млади театрални ентусиасти – Мария Ибришимова, Благовест Асенов и Лъчезар Йорданов, и тримата студенти по „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ, да отидат специално до Лондон за да гледат представлението. Предлагаме ви техните отзиви.

На 27 март – Световния ден на театъра, на официална церемония в Народния театър Съюзът на артистите в България връчи за 51 път националните театрални награди ИКАР. Наградите се присъждат от 1974 г. за най-значими постижения в областта на сценичните изкуства през изтеклата година.

В зрителния салон на театър Барбикан настъпва промяна. Спокойният диалог в първите три действия бива заменен с викове, а усещането за меланхолия с екшън.  Медведенко, държащ електрическа китара, отново застава в центъра на сцената, за да изпълни песен, с която да открие последното, четвърто действие. Огромният бял екран в дъното започва да свети в сиво, а над разположените в центъра тръстики падат ситни капчици дъжд. Предстои да се случи нещо лошо…

Безшумната поява на електрическо ATV, задвижвано от актьора За̀кари Харт (Медведенко) на почти пустата сцена, в средата на която избуява квадрат от гъсто разположени езерни тръстики, вече задава необходимия за зрителя контекст: от първата минута личи, че Томас Остермайер продължава своята тенденция на прочити на модерната класика в превърналия се в запазена негова марка стил на „нов реализъм“.

Всяка нова постановка на „Хамлет“ на Шекспир веднага фокусира вниманието върху себе си. Доказала през вековете своята вечна актуалност, знаменитата трагедия на английския драматург при появата си на сцената неизменно предизвиква два въпроса – какъв е новият прочит на емблематичния класически текст и как режисьорът, актьорите и екипът като цяло са се справили с трудната и отговорна задача. Така че включването на „Хамлет“ в афиша на един театър по правило е както заявка за сериозна и амбициозна репертоарна политика и за творческо самочувствие, така и тест за професионалните му възможности. Новият премиерен спектакъл на Театър „Българска армия“ по Шекспировата трагедия успешно се изправя пред тези задължаващи предварителни очаквания.

Пролетта разцъфтява, а заедно с нея и театралната сцена! Март ни посреща с впечатляваща селекция от нови постановки, които обещават да ни потопят в завладяващи истории.

Музеите на театралното изкуство в Европа обичайно са частни сбирки, разраснали се във времето до колекции с внушителни размери, включващи документи, свързани с историята на театралната дейност в дадената държава – програми, плакати, фотоматериали, реквизит, костюми, макети на сцени и т.н. През XX век тези колекции са вече институционализирани като архиви от национално значение. Всички имат различен облик и не винаги са автономни. Много от сбирките са експонирани както по традиционен начин, така и вече чрез утвърждаващия се като стандарт за музейното дело мултимедиен и интерактивен модел, който, разбира се, е още по-удачен когато става дума за артефакти, свързани с изпълнителските изкуства.

Пиесата „Прашка“ на Николай Коляда се появява в края на 80-те години на ХХ век. Текстът е посрещнат с критики в Русия. За пръв път е представен в San Diego Repertory Theatre в рамките на международен фестивал през 1989 от руския режисьор Роман Виктюк. След премиерата текстът на Коляда е определен като най-добрата съветска съвременна пиеса. Едва след това текстът получава сценична реализация в Русия. Следват премиери в Италия, Франция, Германия, Испания, Литва, Швеция, Югославия и България. В България досега е поставян веднъж, в края на 90-те години от режисьора Георги Михалков във Варненския драматичен театър. Днес, почти 30 години по-късно, Йордан Славейков превежда пиесата и ѝ дава нов сценичен живот в I AM STUDIO.