ХОРЕОГРАФИЯ В РЕ МИНОР

ХОРЕОГРАФИЯ В РЕ МИНОР

МИЛА ИСКРЕНОВА

„Дългата Коледна вечеря“(по музика на Вивалди и едноименната пиеса на Тортън Уайлдър) & „Жени в ре минор“ (по музика на Бах).
Хореограф: Раду Поклитару  сценография: Абдрей Злобин  осветление: Лена Антохина художник на костюмите: Дмитро Курята.
С участието на  международна балетна трупа на ОПЕРА ПЛОВДИВ.
Спектакълът гостува в София на сцената на Народния театър на 23 януари 2023 г.

На 23 януари софийската публика се срещна с творчеството на украинския хореограф Раду Поклитару. Гостуващата балетна трупа на Пловдивската опера представи на сцената на Народния театър две негови пиеси –  „Жени в ре минор“ и „Дългата Коледна вечеря“.

Раду Поклитару е роден в Кишинев в артистично семейство – родителите му работят в Молдовския академичен театър и този факт предопределя съдбата на по-малкия им син. Раду се свързва с танца още на 4-годишна възраст, когато започва обучението си в местния Дворец на пионерите. Продължава да учи в Московския академичен колеж по хореография, Одеската балетна школа, Кишиневския музикален колеж и Пермското хореографски училище. Завършва Белоруската музикална академия  като хореограф (1994-99). Първите му хореографски опити са още от 1991-ва. Работата му в Националната Молдовска опера му носи признание и известност и Раду поема пътя на независим артист, канен от редица европейски театри и показващ продукциите си в Русия и Европа. През 2006-та Раду Поклитару създава свой театър, наречен Киевски модерен балет, който намира  признание и успех в Украйна и по света. През 2014 работи като хореограф на Олимпийските игри в Сочи. Поклитару е високо ценен в Украйна, носител е на редица звания и награди.

Войната в Украйна прекратява дейността на Поклитару в неговата родина. Събитията го принуждават буквално за часове да събере багажа си и да напусне страната. Но той вече има покана за постановка от Пловдивската опера и се отзовава в Пловдивската балетна трупа не само като постановчик, но става и неин член. Като хореограф на Пловдивския балет той прави две постановки, които се приемат изключително радушно.

В двете пиеси, представени пред софийската публика Раду Поклитару демонстрира своя  енергичен и изобретателен стил, подчинен на прецизна музикалност и артистично въображение. Известен със своя перфекционизъм и висока взискателност, Поклитару е майстор на интензивните и емоционално заредени композиции, изпълнени с визуални находки и чувство за хумор.

„ Жени в ре минор“ е танцова пиеса, инспирирана от музиката на Й.С.Бах и пиесата на Лорка „ Домът на Бернарда Алба“.  Съчетаването на две толкова различни изходни позиции е рисково само по себе си, но хореографът решава уравнението като подчинява напълно композиционните си решения на музиката на Бах, а визуалните заимства от пиесата на Лорка. В резултат се получава динамична смес от музикални тълкувания и пластични разработки, които изразяват страстите на затвореното в табутата си общество.

Раду Поклитару е опитен професионалист, чиято сръчност се разгръща особено внушително именно в ансамбловите композиции, в които се редуват директни битови картини с абстрактни танцови образи и жестове.

Основан на  класическата балетна техника, пластичният израз се разчупва от освободени  и театрализирани движения и съвременни композиционни решения, в които групата действа като  едно многолико тяло, обладано от общи страсти. Емоциите преминават през „общността“ като общ ток, предизвикващ поредица от силно експресивни реакции, които се оказват решаващи за съдбата на главната героиня. В решението на Раду Поклитару не виждаме ясно разказан сюжет или преразказ на пиесата на Лорка,, а по-скоро резюмиран отглас от трагичната история, разиграла се в „Домът на Бернарда Алба“, в която жестокостта на обществото предопределя фаталния край на любовта.

Имайки предвид атмосферата, в която е създадена пиесата на Лорка, може да се каже, че хореографът е взел само квинтесенцията от нейното съдържание, довеждайки го до плакатна показност. В този случай музиката на Бах се явява много повече като ритмически определяща танцовото действия, отколкото като структуроопределящ фактор и генератор на поетично съдържание. Музиката обвива танцовото действие с плътен воал от възвишена вечност, която оставя профанното ежедневие да се разгръща несмущавано и безпардонно.

Във втората част на вечерта беше представена „Дългата Коледна вечеря“, създадена по музика на Антонио Вивалди и по мотиви от едноименната пиеса на американския драматург и носител на Пулицър Тортън Уайлдър. Тук авторът ни представя поредица от сходни епизоди, изградени на границата между танца и театъра, без да се превръщат в танц-театър. Разказът се отнася до 90-годишната история на едно аристократично семейство, което се събира през годините, за да отпразнува Коледната вечер, проследявайки промените, които настъпват в живота и отношенията на героите.

В „Дългата Коледна вечеря“ хореографският израз е силно театрализиран и твърде директен, стигащ понякога до смела изобретателност във взаимодействието на телата, които се съчетават в провокативни и силно впечатляващи образи. Героите преминават през различни ситуации, водени от своите неособено възвишени чувства и въжделения. Образуват се дуети, триа и по-общи сцени, в които преобладават хумора и добронамерената ирония към баналността на битието. Наслагването на сходните като събития епизоди създава едно общо усещане за монотонната и безсмислена повтаряемост на живота.   До каква степен музиката на Вивалди може да се свърже с една подчертано гротескова история е въпрос, който остава за възприятията на зрителя. Действието е обагрено с ефектни случки и забавна еротика и е силно занимателно за публиката, която съпреживява с усмивка „ Дългата Коледна вечеря“.

Спектакълът на Пловдивския балет завърши с продължителен възторжен аплауз, който недвусмислено изрази задоволството на зрителите.

Освен успех за Раду Поклитару, този спектакъл беше и затвърждаване на успеха на Пловдивската балетна трупа в София, след представянето на „Ана Каренина“ на Новогодишния музикален фестивал в НДК. Трупата се намира в динамичен възход – споена, захранена с качествен репертоар, технически и художествено стимулирана. Танцьорите присъстваха с цялата си всеотдайност на сцената, изпълнявайки хореографията с лекота и артистичност.

Отварянето на българската танцова сцена към чуждестранни постановчици не е ново явление, но в последно време то се засилва и проявява в извънстоличните театри, което е особено радващо и стимулиращо за целия жанр у нас. Присъствието на имена от световната сцена в местния репертоар не само разширява възприятията на зрителя, но дава самочувствие както на публиката така и на българските танцови артисти, показвайки съизмеримостта им с най-доброто от световната сцена. Отдавна очакван момент, в който изявите на българските хореографи, които нееднократно са били на европейско и световно ниво, могат да бъдат оценени по същество и действителна стойност.

(Съвместна публикация с Литературен вестник, страница „Сцена“, 2023, бр. 2, 8)