TRAINSPOTTING – философията да наблюдаваш
„Трейнспотинг“ е заглавието на последната премиера в Малък градски театър „Зад канала“, с което ръководството на театъра решава да провокира зрителите си. Едноименният роман на шотландския писател Ървин Уелш, публикуван през 1993 г., до днес полярно разделя общественото мнение. Това е породено от разглежданите теми, поднесени по категорично директен начин, откровената крайност в отношенията на персонажите към живота и помежду им и изкривено представената гледна точка към заобикалящия ги свят. Уелш определя безцеремонната и неосъдителна характерност на романа като огледало на действителността, но въпреки това е на лице висока степен несъгласие с тезата. Авторът е критикуван най-вече за това, че представя мръсния подземен свят на Единбург, фокусиран върху младежи от работническата класа, борещи се с безработица, наркотици, епидемия от СПИН, което далеч не допълва популярната представа за Единбург, познат като културен и фестивален център. Историята често е сравнявана с „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес поради засилено изразения и специфичен бунт на младите хора. Година след написването на романа „Трейнспотинг“ се появява неговата сценична адаптация, дело на Хари Гибсън, а през 1996 г. историята е и екранизирана под режисурата на Дани Бойл.
„Трейнспотинг“ по Ървин Уелш, режисьор Елица Йовчева, Малък градски театър „Зад канала“, 2026, фотограф Петко Мавродиев
Сюжетът епизодично проследява периоди от живота на група приятели – наркозависими, чиято същина за разбирането на живота най-ясно може да бъде синтезирана в избора: да имаш мнение или да избягаш от отговорност. Знаков е монологът на Марк, изграждащ композиционна рамка в началото и в края на историята, очертавайки най-синтезирано философията на романа на Уелш. В хода на сюжета се пораждат колебанията да оправдаеш тези хора или по-скоро да ги съжалиш и подминеш, да ги посочиш с пръст или да им помогнеш.
Да реализира романа на сцена си поставя като задача режисьорът Елица Йовчева. Представлението е в жанра на социалната драма и има качеството да провокира публиката, дистанцирайки я от случващото се, успявайки да я извади от зоната ѝ на комфорт. Труден спектакъл, представящ далечната за българския контекст крайност на шотландската действителност от 90-те години на миналия век по изключително балансиран начин. Екипът е избягал от идеята за натуралистично репрезентиране на натрапчивото ежедневие на персонажите от пиесата и Елица Йовчева е водила разказа по-скоро през погледа на тяхната сюрреалистична представа за заобикалящия ги свят. Героите са поместени в помещение, което нагледно олицетворява думата смрад, но сценичният разказ се задълбочава с навлизането във фантазията на персонажите. Сценографията на Никол Трендафилова едновременно работи в посока на това да подчертае нищетата в живота на героите, но и позволява разказът им да се пренесе на друго ниво. По този начин се създава усещането, че те се опитват да намерят нещо красиво, което не успяват да открият в нищо друго освен в наркотиците, а средата е онази притегляща сила, която винаги ги връща обратно в тяхната действителност.
Докато публиката заема своите места поетапно покрай гостите се подхвърлят предложения за бонбони, трева, разминават се втренчени погледи, провокативни закани – актьорите навлиза в салона и се смесват със зрителите. Екипът е работил директно в посока на приобщаването на гледащите към случващото се на сцената и това е проведено като идея през цялото представление. Сама по себе си историята няма нарастващо напрежение или грандиозен обрат, въпреки това актьорският състав успява да достигне ниво на напрежение, което поддържа през цялото време. Епизодично представените истории, случващи се между персонажите превръщат публиката в наблюдател на влакове, в част от ежедневието им, без това да цели достигането до поука или послание, а по-скоро откровено и директно да създаде напрежение, погнуса, да провокира в посока крайна ангажираност, без необходимостта от емпатия. Не можеш да разбереш или оправдаеш тези хора и поредиците им от погрешни избори, още по-малко можеш да си им съпричастен.
Сцена от спектакъла, фотограф Петко Мавродиев
Представлението е предизвикателство по отношение на актьорското осъществяване. Екипът успява да разкаже историята без да попадне в капана на очакваното клише по темата. Нагледен пример за това е сцената с боя в бара, за която разказва Томи, изпълняван от актьора Александър Карасански. Сбиването е решено като електронна игра от 90-те, чиито герои изплуват на екрана и подскачайки се опитват да уцелят противника си. Създадената сценична провокация е изведена в крайност, а представлението интригува с непоклатимото превъплъщение на изпълнителите. Отличаващо е изпълнението на актьора Леонид Йовчев, в ролята на Спъд, в сцената преди и по време на интервюто. Ситуация, в която наблюдаващият употребява смеха като защитен механизъм, въпреки че осъзнава онзи дълбоко вкоренен проблем, скрит под неконтролируемата лудост на човека отсреща. Изпълнение, което задава хода на черния хумор в сценичния разказ. Емблематична е и сцената на абстинентната криза, през която преминава Марк, изпълняван от актьора Богдан Бухалов. Представеният проблем е пречупен изцяло през въображението на Марк. На сцената се появяват отминали случки, приятели, познати, огромна катерица, космонавт – тотален нокдаун на фантазията. Сцената се превръща в мисловен процес, хаос на мисълта, представен през овладяно изпълнение. Трябва да се отбележи, че екипът е намерил подход и умело обиграва промяната на пространствата на действие, без това да изглежда недомислено.
Единственият контрапункт на цялата история е смъртта на Томи. Това е персонажът, който бива заразен в последствие със зависимостта, а не от самото начало. Последният разговор на Томи е с Марк, докато е във ваната, свит като гигантски ембрион. Тук философията на трейнспотинг се къса, демонстрирайки за момент, че има нещо повече от този хаос, в който тънат всички персонажи. Не по-малко крайна сцена, която обаче променя такта на представлението. Неловкият разговор между двама приятели за несправедливостта на живота в изпълнението на актьорите създава илюзия за съпричастност, надежда.
Представлението успява да улови спецификите на (споменатата неведнъж от екипа) in-your-face стратегия и целенасочено да предизвика и провокира сетивата на публиката. Наложила се през 90-те години в британското драматургично писане, in-you-face естетиката концентрира в себе си директна, безкомпромисна и целенасочена атака към зрителя, която не му позволява да остане просто наблюдател от салона на коментираните на сцената неудобни и некомфортни теми в обществото. Трудна за овладяване задача, която често може да подведе към откровен провал. „Трейнспотинг“ на Малък градски театър не нарушава зададената от романа и филма откровеност и директност в подхода си към сюжета без с това да отговаря на зададените въпроси. Към историята е намерен оригинален и интригуващо представен подход, допълнен от категорично актьорско изпълнение.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„Трейнспотинг“
по Ървин Уелш
Сценична адаптация Хари Гибсън, превод Елица Йовчева, режисьор Елица Йовчева, сценография Никол Трендафилова, музика Георги Атанасов.
Участват: Богдан Бухалов, Христо Пъдев, Леонид Йовчев, Георги Кацарски, Александър Карасански, Александър Кендеров, Владимир Димитров, Христина Джурова, Цветина Петрова, Мартина Тодорова.
Премиера 12 и 13 март, 2026 г., Малък градски театър „Зад канала“.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„