,,Хамлет“ отвъд езика
Човешкото възприятие рядко е обективно. То може да се влияе не само от речта и езика, но и от мястото на наблюдение. Когато гледаме един спектакъл е важно физическото местоположение, от което се възприема действието, от разстоянието, ъгъла на гледане, акустиката. Гледах „Хамлет“ в театъра ,,Йозефщат” във Виена с режисьор Стефан Мюлер. Моето място беше на трети балкон, първи ред, място номер девет. Тази позиция, високо над сцената, предопредели начина, по който възприех спектакъла. Погледът от високо не крие тайните в сценичното действие, а напротив той разбулва мистиката на театъра, защото всички движения и композиции са видими, като така се губи интимността на детайла. Зрителят не участва емоционално по същия начин, както от партера. Той наблюдава, анализира, почти съди. Тази дистанция се оказа особено подходяща за трагедия като „Хамлет“, в която самият герой постоянно се колебае между действие и наблюдение.
„Хамлет“ от Уилям Шекспир, превод Хайнер Мюлер, режисьор Стефан Мюлер, Театър ,,Йозефщат”, Виена, 2026, фотограф Michael Seirer
Още преди началото на спектакъла пространството на залата създава определено внушение. Алено червената облицовка на интериора и седалките подсказват атмосфера на напрежение, страст и насилие. Това не е неутрален фон, а предчувствие за кръвта и разрушението, които ще се разгърнат на сцената. Въпреки че сюжетът на пиесата е добре познат и съм гледала множество други постановки, интересът тук не беше насочен към това „какво ще се случи“, а към „как ще бъде разказано“. Драматургията е запазена без съществени съкращения или преработки, а продължителността от два часа и четиридесет и пет минути с антракт, показва уважение към целостта на текста. Това поставя още по-голяма отговорност върху режисьорската интерпретация, именно тя трябва да придаде нов смисъл на познатото.
Най-силният и запомнящ се момент в спектакъла безспорно е сцената с „Мишеловката“ или ,,Убийството на Гонзаго”. Режисьорското решение изключва пристигането на актьорска трупа, като в постановката играят само Хамлет и Хорацио. Те се появяват наметнати с червени плащове и носят огромни антични маски, връщайки ни към практиките от древногръцкия театър. Това внезапно пренася действието в друга естетическа и културна среда. Сцената престава да бъде просто инсценировка в рамките на сюжета и се превръща в ритуал на разкриване. Маските обезличават актьорите, превръщайки ги в символни фигури, а червеният цвят подсилва асоциациите с кръв, вина и наказание. Така „Мишеловката“ придобива характер на древен обред, чрез който истината трябва да бъде изкарана на повърхността. Публиката става свидетел не толкова на театър в театъра, колкото на символично разобличение, което цели да разкрие скритото престъпление.
В рязък контраст с тази силно стилизирана сцена стои епизодът с гробаря. Той е поставен сравнително традиционно, без радикални режисьорски промени. Тази класическа трактовка връща действието към познатата философска основа на текста, размисъла за смъртта, равенството на всички пред нея и преходността на човешкия живот. Именно липсата на ефектност прави сцената силна, тогава тя създава усещане за неизбежност и яснота след предходната мистичност.
Особено впечатляващо е решението за представяне на Офелия след нейната смърт. Удавянето ѝ не е показано буквално, а чрез мултимедия, образът ѝ се появява като бяла холограма, призрачна и нематериална, почти като дух. По аналогичен начин е визуализиран и призракът на бащата на Хамлет. Този похват ясно разграничава света на живите от света на мъртвите. Мъртвите присъстват, но не принадлежат на реалността. Те са образи на паметта и вината.
Сценографията не ни помага да разберем в каква историческа епоха се развива действието. Спускащите се и издигащи се стени имат груб индустриален вид, напомнящ на фабрика, което не може да бъде свързано с конкретна историческа епоха. Костюмите също не фиксират времето. Вместо това чрез тях се проследяват вътрешните промени на персонажите. Най-ясен пример е Лаерт, който в началото се появява в златен костюм, символ на младост, привилегия и безгрижие, а при завръщането си от Франция е облечен в черно, сякаш предварително подготвен за траур и отмъщение. Визуалният език на спектакъла работи преди всичко психологически, а не онагледява историческото време.
Липсата на ясно определена епоха насочва вниманието към актуалността на трагедията. Двойствеността на Хамлет, неговото колебание между действие и бездействие, чувството му за отчуждение и невъзможност да се впише в заобикалящия го свят, са преживявания, които не принадлежат на едно време или общество. Те са постоянна част от човешката природа. Именно затова пиесата продължава да бъде поставяна отново и отново. В същото време тя поставя режисьора пред сериозно изпитание. Без ясна концепция спектакълът може да изгуби своята душа и сцената да спре да диша. Успехът зависи от способността да се откроят нови акценти, без да се нарушава вътрешната логика на текста.
Сцена от спектакъла, фотограф Michael Seirer
В тази постановка се откроява акцент към ритуалното и античното, който достига кулминация във финалната сцена. Датското знаме лумва в пламъци. Огънят е едновременно разрушителна и пречистваща сила. Той бележи края на една власт, но и възможността за ново начало. В по-широк смисъл огънят е символ на самата цивилизация, на момента, в който човекът овладява природата и създава общество и държава. Изгарянето на знамето може да се прочете като край на един политически и морален ред, в който жаждата за власт и отмъщение е довела до катастрофа.
Гледан от третия балкон в театър ,,Йозефщат”, спектакъла „Хамлет“ се разгръща не просто като трагичен разказ, а като извънвремеви ритуал за истината, вината и паметта. Физическата дистанция се превръща в метафора за самия герой, който наблюдава света около себе си, ограничен в своите действия. Дистанцията не позволява на зрителя да се потопи напълно, да му стане удобно, наблюдаването отгоре спомага за чувството, че си скрит свидетел на всичко и няма как да не си принуден да размишляваш с Хамлет.
Салона беше пълен, а е бил пълен и на всяко представление от премиерата на 11 февруари 2026 г. Това доказва, че „Хамлет“ продължава да бъде жив текст именно защото допуска да бъде разглеждан от различни места, а и да бъде прочитан по различен начин. Тук той е представен като история не за конкретна епоха, а за постоянното човешко усилие да се достигне до истината, колкото и болезнена да е тя. От височината на балкона, трагедията изглежда почти като модел на света, подреден, обозрим и в същото време неразрешим. Именно в това напрежение между яснота и неразбираемостта спектакълът намира своята сила и остава отвъд езика, в сферата на образите и символите.
Март, 2026 г.
РАДИНА СИМЕОНОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„