Фестивалите „Виа Понтика“ и „Политане“: Балчик като сцена
Септември 2025 г. превърна Балчик, белия морски град, в истинска сцена на изкуствата, където хора от различни поколения и с различни възможности се срещнаха чрез музика, театър, визуално изкуство и кино. Два поредни фестивала – „Политане“ и „Виа Понтика“, обагриха града с енергия и творчество, създавайки преживяване, което остана дълго в сърцата на участници и зрители.
Участниците в международния пленер по индустриален дизайн
1 септември – откриване на „Виа Понтика – Политане“ и анимация.
Фестивалът „Политане“, със своето второ издание и насочен към деца и възрастни с увреден слух, започна с уъркшоп по анимация в ТКИЦ „Мелницата“. Лекторите и преподаватели от НБУ, Теодора Димова, Стефан Войводов и Антон Жеков, под ръководството на проф. Анри Кулев, въвлякоха участниците в магията на визуалното разказване – как идеите се превръщат в движение и образ. Участниците от София, Търговище и Шумен, съвместно с ръководителите на групите Мария Атанасова, Петя Богданова и Мая Саватеева, се потопиха в творческия процес с ентусиазъм и внимание към детайлите.
2 септември – пантомима и телесен израз.
Вторият ден бе посветен на пантомимата. Ивайло Спасов, професионален мим и актьор, заедно с Екатерина Торньова, развиваше телесния израз, жестовете и сценичното присъствие без думи, превръщайки тялото в инструмент за разказване на истории. Участниците упражняваха координация и синхрон, учейки се да изразяват емоции и ситуации чрез движение.
3 септември – керамика.
На третия ден всички се включиха в керамичната работилница на Борис Милдов. С ръцете си оформяха чаши и декоративни фигурки, учейки се да съчетават техника и въображение, като всяка творба бе лично постижение на участника.
4 септември – флажен семафор и концерт „Когато ръцете говорят“.
Четвъртият ден започна на открито пред старата морска гара с уъркшоп по флажен семафор – участниците изписваха имената си със сигнални флагчета, упражнявайки синхрон и визуална комуникация. Вечерта се проведе първият от предстоящите концерти на „Жестим“ – „Когато ръцете говорят“, по повод 30-годишния юбилей на групата. Публиката видя как музиката се превръща в жест и образ, а събитието обедини любители на синхронното пеене и участници в творческите уъркшопи.
7 септември – откриване на осемнадесетото издание на „Виа Понтика“
Морският град отвори врати за осемнадесетото издание на „Виа Понтика“ с празнична литургия в гръцката църква „Св. Св. равноапостоли Константин и Елена“ и песнопения на младежкия хор на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“. Вечерта камерната зала на ТКИЦ „Мелницата“ оживя с гласовете на световноизвестния камерен ансамбъл „Йоан Кукузел – Ангелогласния“.
Тази година фестивалът включи семинарията като нов партньор, символизирайки трайно сътрудничество и добавяне на още една академия към образователната и артистична рамка на форума.
Снимка 3. Творческият екип наспектакъла „Духът на поета“, Драматичен театър „Сава Огнянов“, Русе и авторът Стефан Цанев.
7–14 септември – Театралните вечери на Стефан Цанев
Цялата седмица се завъртя около словото на Стефан Цанев – поет, драматург, философ и почетен гражданин на град Балчик, чиито пиеси превърнаха града в своеобразна лаборатория на българската култура.
„Плач на ангел“ – Народен театър „Иван Вазов“
Моноспектакълът на Христо Мутафчиев се оказа не просто театър, а ритуал на оцеляването. Сцената бе оголена, почти аскетична – Стоян Радев я превърна в пустиня, в която актьорът стоеше сам, въоръжен единствено с текст и тяло. Тялото – белязано от живот и изпитания – излъчваше автентична крехкост и сила. Всяка дума на Цанев ставаше лична изповед, а всяко мълчание – стегнат юмрук. Зрителят не бе публика, а съучастник в мъчителния процес на изкупление. Това беше театър като болка и като молитва, който не оставя равнодушни.
„Духът на поета“ – Драматичен театър „Сава Огнянов“, Русе
На русенската трупа се падна да вдигне завесата към миналото, но не музейното, а живото – това, което не спира да пита и да изисква. Ивайло Ненов режисира пиесата като експеримент с времето: XIX век, настоящето и вечното „сега“ се сляха. Кадри Хабил и Милен Димитров бяха едновременно сенки и водачи, а Борислав Апостолов даде плът на поетическия бунт. Тук сцената бе като огледало, в което публиката търсеше своя собствен образ – дали сме достойни за словото, или сме само негови пасивни свидетели? „Духът на поета“ бе театър за паметта – не като сантимент, а като съд.
„Мистерия с кон“ – Сатиричен театър „Алеко Константинов“
Сатирата на Цанев, поставена от Анастасия Събева, галопираше из пространството на “Каменна зала” в ДКИ КЦ “Двореца” между гротеска и трагедия. Конят, изведен като централен символ, бе всичко – власт и подчинение, съдба и случайност. Кирил Ефремов и Георги Спасов яздеха текста с ярост, докато Елена Атанасова и Александър Григоров го разсичаха със сарказъм. Сцената напомняше арена, в която историята разиграва поредния си фарс, а зрителят е принуден да се смее, дори когато смехът е горчив. Това представление бе предупреждение, че мистериите на живота винаги ще надбягват нашия разум.
Македонската трупа от Струмица – Национално учреждение Център за култура „Антон Панов“
Тяхното участие бе своеобразно продължение на Балканския диалог – театърът като общ език, който не признава граници. Васил Михаил изгради спектакъла като ритуал, в който думите звучаха като заклинания, а движението – като древен танц. Актьорите Оливера Мансбарт, Коста Ангов и Анкица Бенинова превърнаха сцената в кръстопът: място на напрежение, но и на катарзис. Зрителят се озова пред огледалото на собствената си идентичност – балканска, разпъната между разломи и мостове.
Стефан Цанев присъстваше на всяко представление, разговаряше с публиката и споделяше мисли за съвременната драма. Така вечерите се превърнаха не просто в театрални събития, а в културни салони – живи, критични и незабравими.
С любезното съдействие на издателство “Жанет 45”, публиката също имаше възможност да попълни библиотеките си с част от най-новото творчество на поета.
8-14 септември – концерти, изложби и късометражно кино.
Фестивалът предложи камерни концерти с клавирното дуо София Чернишкова и Николай Маринов, както и изпълнения от „Трио Пезанте“. Духов оркестър „Етно Форте“ оживи откритата сцена на „Мелницата“ и пред морския бряг създадоха уникална връзка между музика и пейзаж.
Изложбите „Живопис“ и „60 години индустриален дизайн“ представиха изящното изкуство и развитието на индустриалния дизайн у нас от създаването на катедрата в НХА. Студентите от България заедно с колегите си от Националния университет по изкуствата – Букурещ демонстрираха международна колаборация чрез творбите създадени по време на пленера в ДКИ КЦ “Двореца”.
През два поредни дни в „Каменна зала“ ДКИ КЦ “Двореца” бяха прожектирани късометражни филми от двадесетото издание на Cilect Prize 2025, а на последния ден в ТКИЦ „Мелницата“ публиката имаше възможност не само да гледа филма за писателя Владимир Зарев „Ваятелят на световете“ , но и да проведе беседа с него – интимна среща, в която киното се превърна в повод за философски разговор.
12 септември – детски куклен театър.
Държавен куклен театър „Дора Габе“ – Добрич представи „Хензел и Гретел“. Режисьорката, Даниела Христова изведе приказката отвъд сладостта и я превърна в изпитание – тъмната гора бе същински лабиринт на детските страхове, а къщичката от сладкиши – капан на желанието. Валентин Иванов, Елена Георгиева и Росен Радев дадоха живот на кукли, които бяха едновременно смешни и страшни. В залата се срещнаха два типа зрители: децата, които откриваха чудо, и възрастните, които припознаваха изгубената си невинност.
Последният ден – „Плезънтвил“ и финалът.
Фестивалът завърши с „Плезънтвил“ – спектакъл под открито небе, където сцената бе морето, а хорът – вятърът. Тук театърът излезе извън стените си и се сля с природата. Режисурата оформи утопия – крехка, преходна, възможна само в общността на публиката. Зрителите не бяха отделни хора, а едно тяло, споделящо общо преживяване. „Плезънтвил“ завърши не като край, а като начало – като отворено обещание, че изкуството може да бъде общ дом.
През тази година „Виа Понтика“ постигна онова, което много фестивали оставят недовършено – да събере артисти на едно място за по-дълго време и да създаде пространство за диалог. В Балчик творците не само представяха своето изкуство, но и наблюдаваха, обсъждаха и преживяваха работата на колегите си. Градът стана жив организъм на обмен и вдъхновение.
И „Политане“, и „Виа Понтика“ показаха, че фестивалът е не просто културна програма, а форма на живот – съжителство на поколения, градове и памет, вплетени в едно общо време.
Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата и Община Балчик.
ДЕБОРА ДИКОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„