КРИС ШАРКОВ: Един драматичен текст трябва да притежава въздух
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
Дискусията за новата драма, за мястото на текста в театралния спектакъл днес и за критериите, по които режисьорът избира да постави един драматичен текст, продължаваме с Крис Шарков, категорично заявил през последното десетилетие потребността си да работи с емблематични произведения от модерната европейска и българска драматургия и с актуални съвременни заглавия и автори.
Какво място заема драматичният текст във Вашата театрална естетика? Какво представлява за Вас драматичният текст от гледна точка на бъдещото представление?
Бих казал, по определението на Брехт, че прилагам индуктивен режисьорски подход спрямо текста. Всичко в бъдещото представление възниква и се определя до голяма степен от индукцията с написания текст, дори и в случаи на силно изразена интерпретация. Например на първа репетиция с актьорите следвам класическия подход – прочитане на текста и от там нататък всичко започва. Не мисля, че имам готов калъп или режисьорска стилистика, в която поставям всеки един текст. По-скоро тя мимикрира спрямо драматургията. Като по-млад режисьор считах за несвършена режисьорска работа случаите, в които добрият текст е оставен да води процеса и спектакъла. Сега мисля, че имам радари, с които разбирам кога това е така и кога не е. В моята работа като че ли има два типа проекти – в едните по-скоро се стремя да постигна драматургичния текст, а другите – да го интерпретирам, обикновено първите са по съвременни пиеси, а вторите – по класически. Много ми харесва този израз – „да постигнеш пиесата“.
„Непоносимо дълги прегръдки“ от Иван Вирипаев, режисьор Крис Шарков, РЦСИ Топлоцентрала, 2023, фотограф Юлиан Рачков
Вие сте режисьор, който често работи с нови драматични текстове – предимно от чужди съвременни автори. Как избирате тези текстове? Какво трябва да притежава един съвременен драматичен текст за да Ви провокира?
Не избирам текстове според определени занаятчийски компоненти, напротив, едни от най-любимите ми спектакли са по текстове, при които първоначално е трудно да се провиди сценичната форма. Разбира се, най-важното е текстът да има лична връзка с мен и с хората, с които го работя, по един или друг начин. Хубаво е за един текст да говори същевременно лично, но и за много хора; да съдържа т.нар. zeitgeist в себе си. Не бих тръгнал да поставям текст, чиято проблематика е твърде локална, частна и няма възможност за обобщение, дори и да има съответните литературни качества. Един драматургичен текст трябва да притежава въздух, не мога да дефинирам как намирам този въздух или не, усещам го интуитивно.
Кое от последните си представления по съвременен драматичен текст цените най-много? Как избрахте текста за него? Какво Ви даде той? Пред какви трудности Ви изправи?
През предходния сезон имах възможността да реализирам две съвременни пиеси – „Частици жена“ от Ката Вебер и „Непоносимо дълги прегръдки“ от Иван Вирипаев, които имаха както добър творчески процес с чудесни екипи, така и пълноценна и пряка рефлексия върху аудиторията. Именно тази способност на съвременните пиеси да говорят директно за животите ни тук и сега ги прави толкова ценни. При „Частици жена“ може би най-трудно беше как тази биографична случка на Ката Вебер, контекстуализирана в съвременна Варшава, да стане убедителен и наш нов реализъм. А при пиесата на Вирипаев, трудността беше как тя да прозвучи едновременно „вселенски“ и документално, чувствено и отстранено.
Бих откроил едно друго мое представление, което обаче е по прозаичен текст, но изпълва максимално моите предпочитания и очаквания от съвременната драматургия – „Серотонин“ по романа на Мишел Уелбек. Този спектакъл ми е режисьорска гордост в много отношения, но най-вече заради това, че имах какво да кажа директно, дълбоко и лично за съвременния човек.
„Частици жена“ от Ката Вебер, режисьор Крис Шарков, Народен театър, 2022, фотограф Стефан Н. Щерев
Кой, според Вас, „въвежда“ днес нови текстове за театър в българското театрално пространство? Как се достига до нови текстове? Какви са проблемите в тази сфера?
Има няколко преводачи в българското театрално пространство, които усилено откриват, превеждат и „снабдяват“ с нови текстове. Случва се и самият творчески екип, най-често режисьорът, разбира се, но в немалко случаи и някой актьор, да открие и реализира нов текст, но като че ли това в по-голяма степен се случва в независимата сцена, по-рядко в репертоарните театри. Драматурзите в театрите, където въобще ги има, все по-рядко имат реално участие в изготвяне на репертоара. В общи линии, както повечето неща в българския театър, се разчита или на случайността или на индивидуалната мотивация на някого.
Но тук бих искал да направя едно важно уточнение спрямо съвременната драматургия, и то най-вече в европейски план. Струва ми се, че драматичният текст е все повече интегриран в самото представление и няма в такава голяма степен самостоятелен живот като литературно произведение. Като че ли наблюдаваме тенденция на уникалната, не бих казал „еднократната“, драматургична ситуация – един драматургичен текст се създава за конкретно произведение и много трудно се поставя втори път извън този контекст. Има много примери, в които автор на драматичния текст, е самият режисьор, както е в киното. В други случаи драматургията се създава от екипа по време на репетиции, в следствие на всички нови практики от постдраматичния театър насам. Разбира се, продължава да има автори на пиеси, които се поставят многократно и превеждат на различни езици, но ако си представим, че след десетилетия се говори за драматургията на този период, в който живеем, би било крайно недостатъчно, ако се имат предвид само пиесите, издадени на книга. Драматургичният текст все повече е транскрипция на самия спектакъл отколкото издаден том с пиеси. Обратно на това, британският театър например винаги ще е театър на написаната пиеса. Там винаги се очаква „новата пиеса на“ някой драматург вместо „новия спектакъл на“ някой режисьор. И традиционно продължават да излизат качествени неща.
Но като цяло, българският театър има да наваксва не толкова като репертоарен подбор на нови текстове, а по-скоро като цялостно отношение към театралния спектакъл. Ако това липсва, и най-голямата репертоарна находка би била попаднала в грешен контекст.
„Серотонин“ по романа на Мишел Уелбек, режисьор Крис Шарков, Театър „АЗАРЯН“, 2020, фотограф Стефан Н. Щерев
Какво мислите за съвременната драма? Реагира ли тя (и трябва ли да реагира) на актуалните хуманитарни, политически, социални и т.н. въпроси? Какво не й достига? Коя е писата, която сте чели/ гледали напоследък, която Ви е направила мното силно впечатление и с какво?
Въпреки, че винаги съм харесвал и търсил актуална социална рефлексия в театъра, напоследък съм доста внимателен с термина „социално ангажиран театър“. Надявам се да не бъда разбран погрешно, но това би могло да се превърне в поле на най-обикновен конформизъм. Социално ангажиран театър често значи ангажиран към определени политики театър. Мисля, че живеем в общество, на което тепърва предстои да дефинира кое за него е наистина важно. И театърът, както винаги би бил от помощ. Но на тази етап виждам и обърканост, и пост-истина, и много лицемерие относно актуалните хуманитарни и социални въпроси. Съдейки по ключови европейски форуми и фестивали, изкуствата често влизат в ролята на „хайверен социализъм“ – ядейки стриди на яхтата си на Ривиерата, говориш за проблемите на мигрантите, малцинствата или други неща, с които нямаш много общо. А в чисто регионален, български план, аз лично съм много скептичен към директни социални реакции, откакто социалните мрежи станаха илюзорна трибуна за злободневна социална ангажираност. Въпреки това има много неизговорени от драматургията ни теми. Държавна сигурност например е такава, а е толкова заложена и до днес в нашето общество.
Нещата, които в чисто драматургичен план са ми направили впечатление, отново са свързани с написана драматургия за самите спектакли. Харесвам начина, по който Саймън Стоун пренаписва класически текстове. Преди няколко години бях много впечатлен от неговите „Три сестри“ по Чехов на театъра в Базел, и то най-вече от драматургията и нейната връзка с актьорите. Констелацията е запазена, но езикът е изцяло сменен и реално Чехов се усеща много повече в контекста на съвременни BoBo-та, отколкото през самовари и версти. От последната година впечатление ми направи „Ангела“ на Сюзане Кенеди – много интересен спектакъл за живота на инфлуенсър. Ето това е пример за текст, написан специално за спектакъла, но нямащ никакъв литературен потенциал извън контекста на самия спектакъл. Спектакъл, който разглежда съществуването ни като изкуствена дигитална реалност и поставя загубата на езика като основна тема. Ето това, според мен, е реална рефлексия.