От дълбините на движението до смелостта на изразяването: АНТИСТАТИК за 16-и път
ЕЛЕНА АНГЕЛОВА
16-то издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ покани софийската публика от 9 до 19 май на завладяващо пътешествие с 11 запомнящи се представления. Със слогана „Моето тяло, моят танц“ фестивалът си постави за цел и успя да отпразнува свободата на изразяването не само чрез движение, но и през артикулиране на важни теми през средствата на хореографията, телесната експресия, физическия жест. По време на фестивала бяха представени разнообразни събития от жанра на съвременния танц и пърформанс с множество запомнящи се идеи, всяка от които предлагаше ценна гледна точка спрямо силата и способността на тялото да заявява категорични артистични позиции. Сред включените в програмата представления имах удоволствието и възможността да съпреживея три танцови пърформанса, които оставиха повод за размисъл и за пореден път доказаха необходимостта от фестивала „Антистатик“ като ценен източник на въвеждане на непознати, различни, по-смели артистични практики у нас.
„Място за изчезващи (Безнадеждно)“, автор и хореограф Серджиу Матис (Германия/Румъния). Фотограф Теодора Симова
(Не)възможният полет на тялото
Една от най-провокиращите емпатия и рефлексия пърформанси беше този, с който фестивалът откри своята тазгодишна програма – „Място за изчезващи (Безнадеждно)“ с автор и хореограф Серджиу Матис (Германия/Румъния). Това прецизно структурирано и балансиращо между интелектуалния прочит и емоционалното потапяне представление, пренесе своята публика във владенията на природата. От призива „Let’s go back to nature” („Нека се завърнем обратно към природата“ – бел.ред.), почти изпят-извикан-издъхнат от изпълнителите в началото на пърформанса, се образува сякаш друга, паралелна реалност – от пространството на звуците, думите и движенията, където натрапчивите звуци на запис от изчезнали и застрашени видове птици ехтяха в синхрон с гласовете и извиващите се речитативи/песни на танцьорите. Те променяха режимите на присъствието си през три модула на комуникация с публиката – от ролята на лектори, с която обясняват детайлно истории за изчезналите птици; през танцьори, които въплътяват техните възможни движения през телата си; до вокализиращи звуци и думи изпълнители (често този звуков процес се случваше по време на „танца“). Артистичната композиция на Серджу Матис, който също участваше като пърформър, разполагаше тримата артисти в различни точки в пространството, докато публиката заемаше своето импровизирано място, изцяло лишена от обичайната си конвенционална позиция – зрителите бяха разделени на отделни „купчини“ в различни краища на пространството. Много от тях се разхождаха, други променяха местата си, а танцьорите прелитаха между тях. Сцената отсъстваше – тя беше заменена от преживяването, което всеки зрител конструираше сам за себе си. „Място за изчезващи (Безнадеждно)“ беше пърформанс, който в много отношения предизвикваше зрителя към взимането на решение – както къде и как да се придвижи, но и също как да възприеме темата. Защото много би могло да се изговори за умението и виртуозността на изпълнителите, за това как съчетават сложите вокални изпълнения с детайлно и прецизно овладения танц на птиците; за впечатляващия талант, с който например една от изпълнителките дори свири на цигулка, освен че танцува и пее. Но в множеството протичащи процеси едновременно, всеки един от който по-интензивен, в мен някак резонира най-силно самата есенция на представлението – че ние ставаме свидетели на звуци от видове птици, които вече са изчезнали; че сме се събрали за да си спомним това, което е вече заличено от човешката ръка; че тези птици, тази природа, този живот вече не съществува.
Трансформирането на ефирните птичи гласове в трогателни артефакти даде нова светлина на връзката между човечеството и природата. През танц и песен, през научни и митични разкази, изпълнителите успяха да събудят усещането за една тоталност в съпреживяването на природата; сътворявайки особен вид телесна поезия, вдъхновена от истинската история на изчезналите птици. Един хипнотизиращ свят, който съществува вече само в учебниците по история. Виртуозно изпълнен и ясно заявяващ своята обществена позиция, „Място за изчезващи (Безнадеждно)“ послужи като трогателно напомняне за нашата отговорност да защитим и запазим не само природата, но и спомените за нея. Като начин да предпазим и собствената си човешка същност.
Танцът като изповед; тялото отвъд атракцията
„Атитюд“, представен от хореографа Томи Паазонен (Финландия/Германия), разшири границите на класическия балет чрез завладяваща смесица от палцова техника и съвременен танц. Авторът Томи Паазонен, черпейки от собствения си богат балетен опит, ни покани на пътешествие, за да проучим възможностите, които се крият в балетния речник. А те започват още от заглавието – от езика на класическия танц, „атитюд“ е всъщност поза в балета, в която танцьорът пази баланс на един крак в изправена позиция, докато другия е вдигнат високо във въздуха; паралелно разбиране на думата идва от английския език, в който „attitude” е начин на поведение, държание. Томи Паазонен уверено играе и с двете значения – „атитюдите“ присъстват както майсторски технически (почти акробатични) изпълнения от страна на танцьорите, така и като смели върхове в представеното сценично поведение – много близо до това на драг кралиците, уверено, категорично, атрактивно. Но въпреки тези два безспорно увличащи елемента, в „Атитюд“ проличава, отвъд техническото майсторство, и особена човешка чувствителност, построена от „изповедите“ на тримата изпълнители, Кай Брейтуейт, Леонардо Манкузо, Джонатан Ройз Уиндъм, в които те разказват лични истории от своя живот. Както в танца, така и в живота, се оказва, че те се противопоставят на конвенциите, които изпълват артистичния и обществен живот; обувайки палци в хореографията от класически балет и съвременни танцови техники на Томи Паазонен, те заявяват своята смелост, своята позиция, до голяма степен – своето тяло и своя танц. Резултатът беше визуално зашеметяващо и емоционално заредено балетно стенд-ъп шоу, където традиционните форми се преплитаха безпроблемно със съвременните по-концептуални избори. Чрез „Атитюд“ Томи Паазонен разшири хоризонтите на движението, демонстрирайки, че границите на танца са предназначени, за да бъдат предизвиквани и преосмисляни.
Точно както видяхме през 2021 г. с автобиографичното му соло „Retrospectrum – 5 сола за 5 десетилетия“, представено на 14-ото издание на „Антистатик“, който маркира триумфалното му завръщане на сцената след 23-годишна пауза. В тази дълбоко лична и интроспективна творба Паазонен се впусна в собствения си живот, размишлявайки върху въздействието на своята танцова кариера и трансформиращата сила на движението. С всяко соло той капсулира десетилетие от живота си, демонстрирайки еволюцията си като артист и предизвикателствата, пред които е бил изправен по пътя. Чрез уязвимост и внимателно темперирана емоция Паазонен сподели своята история, вдъхновявайки публиката да прегърне собствените си лични пътешествия и трансформативните възможности, които се крият в тях. „Атитюд“ категорично е едно смело, уместно и празнично продължение на неговата работа.
„ТЛМ – Телесна линия на мисълта“ (Румъния / Канада), Фотограф Теодора Симова
Тялото – знак за идентичност
Третото и последно представление, което имах възможност да видя на 16-ото издание „Антистатик“, беше „ТЛМ – Телесна линия на мисълта“ (Румъния / Канада). То се открои като любопитно изследване на сложната природа на човешката идентичност. В концепцията на авторките Симона Дяконеску и Ванеса Гудман публиката се отправя на провокиращо мисли пътешествие в информативния и дистанциран свят на нашето микробно съществуване. На пръв поглед представлението изглежда съсредоточено около човешкото тяло и връзката му с биологията като това впечатление се подсилва и от голотата на двете пърформърки. С разгръщането на представлението обаче стана ясно, че „ТЛМ“ навлиза по-дълбоко, разкривайки тънкостите на уникалния микробен отпечатък на всеки индивид и симбиотичната връзка, която споделяме с бактериите. Смесвайки елементи от лекция, хореографско изследване и инсталация със сол, прожекция на бактерии, пърформансът изследва темите на човешкото през неговата функционалност, предизвиквайки конвенционалните представи за идентичност.
Чрез своите изследвания на микробиома, „ТЛМ“ подчертава сложното взаимодействие между нашата индивидуалност и симбиотичната връзка, която имаме с микробния свят. Излизайки отвъд традиционните граници на танца и включвайки интердисциплинарни елементи от сферата на науката, хореографите провокираха размисъл върху естеството на нашето съществуване; върху конструкцията на нашето тяло.
В заключение, 16-то издание на фестивала Antistatic за пореден път доказа необходимостта от трансформиращата сила на съвременния танц и пърформанс – с неговата сила да осветява скритите аспекти на нашето съществуване и да предизвиква дълбока интроспекция. Чрез представленията, на които имах удоволствието да бъда зрител, фестивалът показа безграничния потенциал на този жанр да артикулира важни теми от света около нас и да ги свързва с нашата вътрешна чувствителност. Поканените артисти демонстрираха способността си и смелостта да прекрачват граници, да предизвикват традициите и емоционални реакции чрез оригиналното си хореографско визионерство. Темата на фестивала „Моето тяло, моят танц“ звучеше във всяко представление, напомняйки за свещеното право на всеки човек да има своята свобода, своето присъствие, своя избор, артистичен и житейски. Да пожелаем на добър час на следващото, 17-о издание на „Антистатик“!