„Венецианският търговец“ на Явор Гърдев и Самуел Финци
Днес, на 23 април,[1] светът отбелязва 461 години от рождението на Уилям Шекспир (1564–1616) – емблематичния английски драматург, превърнал се в знаково име на европейския и световния театър. Вече повече от три столетия не бихме могли да си представим театралния живот без постоянното завръщане към неговите вечни текстове. През последната година в българският театрален афиш особено се открои спектакълът „Венецианският търговец“ на Явор Гърдев и Народния театър. Наскоро, при присъждането на наградите „Икар’2025“ мащабната продукция получи няколко от основните отличия – за водеща мъжка роля на Самуел Финци като Шайлок, за най-добър спектакъл и за майсторско техническо осъществяване, а Явор Гърдев имаше номинация за режисура.
Самуел Финци (Шайлок) във „Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир, концепция, сценична версия и постановка Явор Гърдев, Народен театър „Иван вазов“, 2024; фотограф Яна Лозева
Самият избор на тази Шекспирова комедия (написана през 1596/7 г.) от режисьора и трупата на театъра вече изпъква в цялостния театрален пейзаж днес и заявява специално и амбициозно естетическо намерение. Достатъчно е да напомним, че въпреки интензивното присъствие у нас на драматургията на знаменития ренесансов автор „Венецианският търговец“ е сред много рядко поставяните му пиеси.
Същинското въвеждане на Шекспир в българското театрално пространство е в началото на ХХ в., в особено важния за неговото развитие период 1900-1918 г., когато се създава Народния театър и започва формирането на театралната мрежа в страната. Още в периода на Възраждането и в първите десетилетия след Освобождението емблематичният класик е добре познат на българските студенти, обучавали се в европейски университети, някои от които правят опити и в превода на негови драми. В излизащите тогава вестници и списания периодично се появяват и статии и коментари за драматургията му, както и за постановки на пиесите му на европейската сцена. За първа постановка на Шекспирова пиеса в България се приема представянето на „Отело“ в адаптиран превод (най-вероятно от руски език) на Я. Сакъзов от група любители в Шумен на 14 април 1886 г. Има данни за още няколко представления на този превод в други градове през следващите години – Казанлък, Лом, Варна, Плевен. В София този превод на „Отело“ също е показан на 7 ноември 1894 г. от полупрофесионалната трупа „Напредък“[2], а на 3 декември 1897 г. Столичната българска драматическа трупа „Сълза и смях“ отново представя „Отело“, но в нов превод, отново от руски език, на Божил Райнов. Отело е Васил Кирков, Дездемона – Мария Канели, а Яго – Коста Стоянов, спектакълът обаче не напуска очертанията на романтично-приповдигнатото мелодраматично изпълнение.
Заслугата за същинското запознаване на българския театър с Шекспир е на Сергиян Туцич. Когато през сезона 1903/1904 г. е поканен в Столичната българска драматическа трупа „Сълза и смях“ като постановчик, той заедно с въвеждането на натуралистите, заявява и намерението си да постави за първи път три пиеси на Шекспир – „Укротяване на опърничавата“, „Хамлет“ и „Венецианският търговец“. Туцич веднага се заема с подготовката на нови преводи от английски, по които да направи постановките. От тази своя амбициозна програма за ударно обновяване и синхронизиране с актуалната европейска театрална практика на репертоара на трупата „Сълза и смях“ Сергиян Туцич успява да реализира само част като през 1904 г. поставя „Укротяване на опърничавата“.
През 1906 г. поста директор-режисьор на Столичната българска драматическа трупа „Сълза и смях”/ после под името „Български народен театър“/ Народния театър поема чешкият актьор и постановчик Йозеф Шмаха, сред чийто спектакли е и първата постановка на „Венецианският търговец“, премиера на 13 април 1906 г. В ролята на Шайлок е Иван Попов, а на Антонио – Сава Огнянов. След откриването на сградата на Народния театър на 3 януари 1907 г. на неговата сцена се появяват още три постановки на Шекспировата пиеса – през 1911 г., на Иван Попов, който възстановява спектакъла на Йозеф Шмаха и продължава да играе ролята на Шайлок, през 1938 г., на Хрисан Цанков, когато Шайлок е Любомир Золотович, и през 1992 г., на Здравко Митков, със Стефан Данаилов като Шайлок. През изтеклите сто години от първата й сценична реализация в България до днес пиесата има и още няколко постановки в столицата и страната.
След това кратко историческо уточнение е ясно, че режисьорският избор на „Венецианският търговец“ от Явор Гърдев е добре премислен и целенасочено заявен в публичното пространство жест на естетическо и философско предизвикателство. Доказателство за това е и новият превод на проф. Александър Шурбанов, направен специално за постановката, както и съвместната работа на режисьора с проф. Бойка Соколова като консултант, завършила с представянето в София, непосредствено преди премиерата на представлението, на второто допълнено издание на книгата й „The Merchant of Venice” (2023),[3] написана в съавторство с Кирилка Ставрева и посветена на изследването на ключови спектакли по Шекспировия текст.
Явор Гърдев прави максимално актуален съвременен сценичен прочит на нееднозначната комедия на Шекспир, изпълнена, както е характерно за този автор, с драматични противоречия, странни двусмислия и трагични нотки. За режисьора, човек от третото десетилетие на XXI в., тя е преди всичко пиеса за света като тежка и добре смазана машина, която методично подрежда хората и живота им според програмираните в нея правила и йерархии, но не успява да отчете „страничните шумове“ в системата – човешките емоции, завихрящите се напрежения между индивидите, наранените самолюбия, странните обсесии, необяснимите омрази и привличания. Попаднали в хладния й, свръхрационален алгоритъм те странно видоизменят неговата безусловна правилност, създават неочаквани метаморфози и чудовища на добре замислените и утвърдени модели за справедливост, наказание, равнопоставеност. Всъщност това е един спектакъл, с който Явор Гърдев се опитва да потърси обяснение за ирационалния хаос и жестокост в днешния ни драматичен свят, раздиран от войни и задълбочаващи се етнически, религиозни и множество други дискриминации и различия, въпреки въвежданите нови и нови правила и регулации за неговото хуманизиране.
Както е обичайно за Явор Гърдев, тази едновременно ясно четлива и емоционално въздействаща интерпретация на текста той се стреми на положи директно на сцената като спонтанно поразяващ зрителя пространствено-визуален образ. И този път режисьорът има своя истински съавтор в лицето на сценографа Никола Тороманов. С уверен замах художникът изгражда образа на света-машина, превръщайки на сцената на Народния театър мястото на действието в пиесата – града на романтичните мостове, живописните гондоли и красивите дворци Венеция, в тежка метална конструкция от груб железен мост, преминаващ от край до край над сценичното пространство, чиято долна част е заета от огромен кораб и метални рамки с латински надписи, указващи домовете на участниците. В този мрачен метален свят персонажите търсят справедливост, любов и реализация на своите обичайни и невъзможни желания. Преминали през многобройните му лабиринти желанията им се връщат към тях само за да ги наранят още по-дълбоко и да ги захвърлят самотни и изгубени в свръхтехнологизираната пустиня, независимо от крайния резултат – загуба, присъда, победа, сватба, печалба.
В спектакъла има два основни фокуса. Единият от тях е езикът, или по-точно невъзможността днес езикът да бъде средство за разбиране. Много убедително тази невъзможност е представена в първите сцени на представлението, когато Порция (Радина Кърджилова) трябва да избере за свой съпруг сред многото кандидати за ръката (и богатството й) оня, който правилно разпознае ковчежето с точното послание, оставено от баща й. Младата жена пуска на екрана обяснението на всеки от мъжете, които говорят на своите езици. За целта са направени специални преводи от английския оригинал на тези обяснения на юдео-испански (ладино), на арагонски, на арабски, на шотландски и на латински, използват се и преводи на немски, френски и италиански. Въпреки че актрисата им отговаря на съответния език, комуникацията е формална, те така и не се разбират, не научават нищо един за друг. Радина Кърджилова добре представя чрез равната си, тиха и еднотипна реч обезсърчаващата тишина, която я заобикаля на фона на гръмкото многоезично говорене.
Другият фокус е човекът, или по-точно човешката емоционалност, ирационалните вътрешни енергии и преживявания, които движат постъпките на човека. Този фокус е съсредоточен върху Шайлок и върху Самуел Финци като Шайлок. Известният актьор, превърнал се в едно от знаковите имена на театъра в Германия, който за първи път играе в спектакъл, създаден в България, изобретателно балансира между персонажа и собствената си личност на сцената. Той умело представя взривоопасното кълбо от чувства – от наранено достойнство, обиди, неразбиране, болка и жажда за отмъщение, скрито зад думите и постъпките на Шайлок, и веднага след това вече е самият себе си, откровено и автентично страдащ, коментиращ или гневен на ситуацията на своя персонаж. Ситуация, в която е попаднал докато върши работата си на актьор, но в която могат да попаднат и периодично попадат и много други хора.
Умно, стряскащо и навременно представление, което убедително доказва, че рискът, поет от режисьора и трупата на Народния театър с избора на сложната, нееднозначна и рядко поставяна у нас комедия „Венецианският търговец“ си е струвал.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
„Венецианският търговец“
от Уилям Шекспир
превод Александър Шурбанов
Концепция, сценична версия и постановка Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов, костюмография Свила Величкова, музика Калин Николов, вокали Деница Серафим, светлинен дизайн Иля Пашин, сценично движение Андреа Гаврилиу, сценична графика и видеография Владислав Илиев.
Участват Самуел Финци (Шайлок), Павел Иванов (Антонио), Александър Тонев (Басанио), Радина Кърджилова (Порция), Пламен Димов (Грациано), Каталин Старейшинска (Нериса), Ненчо Костов (Лоренцо), Кремена Славчева (Джесика), Владимир Пенев/ Веселин Мезеклиев (Дожът на Венеция), Калоян Трифонов (Салерио), Асен Данков (Соланио), Стелиан Радев (Беларио), Авор Вълканов )Балтазар), Стефан Къшев (Тубал), Павлин Петрунов (Ланселот Гобо), Зафир Раджаб (Мароканският принц), Александър Кънев (Арагонският принц); на видеозапис Кире Гьоревски (Неаполитанският принц), Борислав Димитров-Бобо(Господин Графът), Юлиян Табаков (Мосю Бон), Димитър Николов (Барон Фокънбридж), Хенри Ескелинен (Шотландският благородник), Константин Станчев (Племенникът на Саксонския херцог)
Консултанти: Бойка Соколовска (European Shakespeare Research Association), Дария Лазаренко (European Shakespeare Research Association и Украински Шекспиров център)
Превод на откъси от английски на юдео-испански Дейзи Брейвърман, превод на откъси от английски на арабски Халил Мутран, превод на откъси от английски на арагонски Даби Лаигера.
В спектакъла се използват текстове от Гай Валерий Катул, Гуидо Кавалканти, Пиер дьо Ронсар, Едмънд Спенсър и Хайнрих Хайне, както и откъси от пиесата в превод на френски от Франсоа Пиер Гийом Гизо, на немски от Аугуст Вилхем фон Шлегел и на италиански от Карло Рускони.
Народен театър „Иван Вазов“, премиера 12 и 13 май 2024 г.
Съвместна публикация с Литературен вестник
[1] На 26 април 1564 г. Уилям Шекспир е кръстен в църквата в Стратфорд на Ейвън, датата на раждането му е неизвестна, но традиционно се приема, че това е 23 април същата година. Една от причините за утвърждаването на тази дата е и фактът, че тя съвпада с датата на смъртта на драматурга, която е документирана – 23 април 1616 г. (Стратфорд на Ейвън).
[2] Виж също: Мавродиев, Васил. Шекспир в България – Театър, 1964, № 4, 30-36, 31
[3] Sokolova, Boika & Stavreva Kirilka with J.C.Bulman. „The Merchant of Venice”. Manchester University Press, 2023.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„