ПЕТЪР ДЕНЧЕВ: Привличат ме текстове, които показват необичайни релефи на човешките взаимоотношения
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ: Привличат ме текстове, които показват необичайни релефи на човешките, социалните и политически взаимоотношения
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
Разговорът ни за мястото на драматичния текст в театралния спектакъл днес, за критериите, по които режисьорът избира да постави една пиеса и, специално, един съвременен драматичен текст и за пътя на новите текстове към сцената у нас продължаваме с Петър Денчев, трайно показал пристрастието си към актуални български и европейски пиеси.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Какво място заема драматичният текст във Вашата театрална естетика? Какво представлява за Вас драматичният текст от гледна точка на бъдещото представление?
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ: Първо бих казал, че чисто технически заема централно място, защото аз правя това, което се нарича text based theatre. Съответно наличието на текст, който да дава отправна точка като съдържание, атмосфера, проблеми и картини е необходим. Естетически имам сблъсък с различни видове писане за сцена, които са ме карали да търся нови подходи към създаването на спектакъла. От една страна гледам на драматичния текст като на своеобразна чернова за представлението, като приложна литература. Заедно с това не мога да загърбя и усещането си, че авторът е и един вид квазирежисьор или режисьор под прикритие, който може би е имал свой поглед към това как трябва да бъде реализиран един текст. Воден от това усещане често пъти подозирам някакви постановъчни ходове, които авторът си е представял. Но пък поради това, че виждам драматичния текст именно като чернова съм се радвал на някои щастливи срещи. Например с Мая Пелевич се договорихме, да напиша един мъжки монолог в пиесата й “Портокалова кожа” специално за българската постановка. Тя самата също участва като изпълнител в собствените си работи, така че гледа на текста по сходен начин и нямахме никакви конфликти. В момента водя задочен диалог с финландския автор Мика Мюлюахо чрез неговата преводачка на български Росица Цветанова за едно представление през есента. Идеята ми е въобще да не се съобразявам със структурата на персонажите, която той е създал, а да я разширя, създавайки нещо като мета-персонажи. В този смисъл гледам на текста и като канава, а не като ненарушимо литературно произведение. Подобен е бил подходът ми и към класическа драматургия – в “Медея” бях направил колаж от текстове на Еврипид, Ануи и датски режисьор Теодор Драйер, при драматизирането на романа “Хоро” на Страшимиров например написах няколко женски монолога, които да добавят необходимият индивидуален разрез на ключови персонажи. Често пъти става така, че логиката на сцената, а и взаимодействието на текста с актьорите по време на работа само поражда необходимите ходове.
“Портокалова кожа” от Мая Пелевич, режисьор Петър Денчев,Общински театър „Възраждане“,снимка Иван Абаджиев
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Вие сте режисьор, който много често работи с нови драматични текстове – предимно от чужди съвременни автори. Как избирате тези текстове? Какво трябва да притежава един съвременен драматичен текст за да Ви провокира?
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ: При новите текстове особено силно ме привлича драмата да съдържа сюжет, който е чужд на колективната ни ситуация. Темите да бъдат провокативни, важна е и езиковата оригиналност, възможността чрез потенциалното представление да се създаде спектакъл, който е критичен към реалността навън. Не е задължително това да бъде социална критика или някаква форма на артистичен активизъм, а да изважда на повърхността необичайни релефи и гледни точки на човешките, социалните и политически взаимоотношения. Напоследък се улавям, че се привличам от една ситуация-модел – харесвам и избирам текстове, в които има персонаж, който преживява резигнация, отчуждение или някаква репресия, а това се оказва шанс за нещо ново, за нова сила, за нова гледна точка. Намирам такива текстове за латентно политически, защото могат да намерят неочаквани резонанси с публиката.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Кое от последните си представления по съвременен драматичен текст цените най-много? Как избрахте текста за него? Какво Ви даде той? Пред какви трудности Ви изправи?
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ: Пред последните години създадох два спектакъла, които са много различни и като драматургия и като естетика – “Портокалова кожа” от Мая Пелевич и “Дездемона” от Пола Вогъл. “Портокалова кожа” е буквално постдраматичен текст – трудно може да се каже, че въобще има структурирани персонажи около някакъв сюжет, също така текстът е буквално бездействен, защото представлява паратекст на различни цитати от социални типове, изрезки от списания, цитати на компютърни команди, лайфкоуч пожелания за добър живот, как да се постигне идеална връзка, цитати от телевизионни предавания и т.н. “Дездемона” от своя страна стъпва на класическия шекспиров сюжет, трансформирайки женските персонажи от “Отело” в съвсем неочаквана перспектива – Вогъл им дава перспективата на жени, които желаят да направляват собствената си съдба сами, а не да бъдат присъдружни на мъжете си, те искат сами да избират партньорите си и да се отдават на сексуални експерименти; пиесата е емблематична за американския феминизъм от 90-те и поради това натоварена и с известна доза меланхоличен романтизъм. И в двата случая текстовете носят съвременна чувствителност спрямо заобикалящия ни свят – “Портокалова кожа” ни дава разглобената картина на жените, а и на мъжете, принудени да се състезават в своя интимен живот. Те са принудени да инструментализират връзките си като необходими за по-добър живот, за благосъстоянието си. Пиесата ни показва експлицитната сексуалност като травмираща, като стереотип и социална роля заедно с нейните съвременни маркери – пластичната хирургия, фетишизирането на външния вид, стереотипизирането на мачизма и женското подчинение. Това само по себе си може да бъде обобщено и като политически проблем на консумеризма, който ни тласка към логиката, че всичко в живота може да бъде купено и употребено. Поради наличието на толкова наситена обществена патология в текста, реших, че трябва да го интерпретирам през ключа на иронията, през цитатността и опита да изведа тези парадокси. Не за пръв път работя върху такава драматургия, но текстът на Пелевич ми даде възможност да осъзная важността с която режисьора работи с езиковия перформатив – как казването и не-казването дори на едносрични думи може да бъде от същностно значение. Текстът завършва с манифест, който отрича феминизма и еманципацията, но всъщност атакува популярните клишета за това как той е виждан и това беше трудно да се изведе през формата на писане, която приличаше на поток на съзнанието. Пиесата на Мая Пелевич познавах отдавна, но чак тогава (през 2020 г.) се появи възможност да я поставя, така че този избор не е случаен. Дори Русанка Ляпова направи специален превод за постановката, понеже преди това съществуваше пиратски, неподписан превод. Отдавна исках да работя по текст, който е едновременно остро социален, но това не е водещо в неговата конструкция. Освен това контактът с Мая ми позволи да видя отблизо как тя мисли за своите текстове. “Дездемона” избрах моментално, когато я прочетох, след като преводачът Хари Аничкин ми я даде, а после и директорката Радост Костова я хареса. Този текст ме изправи пред въпроса, дали онези, които не познават шекспировия “Отело” биха могли да разберат проблема на пиесата. Оказа се, че не е толкова трудно. Освен това, доколкото “Портокалова кожа” беше реализирана в театър в центъра на столицата, “Дездемона” е представление в Сливенския театър, където подобни заглавия рядко намират място, а и езикът, макар и през различни метафори е доста сексуализиран. Публиката беше стъписана на първите представления, но след това започна да проявява интерес. Така че, освен трудността да се намерят социалните измерения на персонажите и да бъдат емоционално обживени от актрисите в достатъчна степен, трудността беше и контекстът – да накараме представлението да работи в границите на своя замисъл, а не да бъде криворазбрано.
“Дездемона” от Пола Вогъл, режисьор Петър Денчев, Драматичен театър – Сливен, снимка Иван Дончев
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Кой, според Вас, „въвежда“ днес нови текстове за театър в българското театрално пространство? Как се достига до нови текстове? Какви са проблемите в тази сфера?
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ: Бих казал, че преводачите са тези, които въвеждат текстовете. Повечето съвременните текстове, които съм поставил, са стигнали до мен, благодарение на преводачески усилия. Заедно с това аз чета на няколко езика и се интересувам какво се случва по чуждите сцени, така че сигурно трябва да включим и режисьорите в това число. Например Нева Мичева преведе за мен и Сливенския театър “Паническа опера” на Алехандро Ходоровски, която поставих неотдавна. Споменахме, че познавах “Портокалова кожа” преди това и Русанка Ляпова направи превод за нуждите на постановката. В момента аз самият искам да преведа една пиеса на хърватския философ и писател Игор Щикс – “Брашно във вените”, по която искам да работя в близкото бъдеще. Проблемите са, че през последните десетина години нашата сценична практика отхвърля първосигнално текстове, които са остро съвременни и не разчитат за своята театралност на сюжет, т.е. на добре разказана история, а на цитатност, на поетика, на собствена метатеатралност, на енергетичност и такива текстове въобще остават непреведени. Проблем е въобще политиката по отношение на поставянето на съвременна драма, защото тя влиза в пряко противоречие с действителността. Струва ми се, че в настоящия политически контекст в България зависимостите, които свързват театралните директори ги спъват от това да си позволяват критичност спрямо обществената рамка. Светът се усложнява, а ние се правим, че това не е така. Тези проблеми напоследък изглеждат като непреодолими у нас.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Какво мислите за съвременната драма? Реагира ли тя (и трябва ли да реагира) на актуалните хуманитарни, политически, социални и т.н. въпроси? Какво не й достига? Коя е пиесата, която сте чели/ гледали напоследък, която Ви е направила много силно впечатление и с какво?
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ: Ако трябва да бъда честен, мисля, че съществуват множество съвременни текстове, които съдържат проблемите на деня и са в унисон с моите тревоги – някои написани в последните двадесетина години, други съвсем нови. Например “Европа” на Дейвид Грег, макар и писана за югославските войни предрече случващото се в Украйна. Предлагах на много места този текст още, когато започна анексията на Крим, но никой не пожела да рискува с него. Проблем е, че в нашата театрална практика се мисли изцяло в сюжетност и това пречи на пробива на нови текстове. Като цяло драматургията може да бъде наречена и политически жанр, защото реактивира кодове и чувствителности, както в актьорите, така и в публиката. Бих отправил критика към съвременната българска драма и нейната нечувствителност към съвремеността. Чуждата обикновено идва при нас след някаква сценична проверка, а нашите автори често пъти се въртят около своите представи за театъра, а не в опита да предложат театралност чрез текст. Да, вероятно това отговаря на случващото се в обществото, но театърът би могъл и да проектира бъдеще, да отправя критика и чрез забавлението и удоволствието, както Брехт отдавна е открил. От това, което съм прочел напоследък за съжаление нямам български текст, който бих могъл да отлича; но имам няколко чужди предпочитания – “Хаос” от Мика Мюлюахо, “Изпробвано върху хора” от Мая Пелевич и “Брашно във вените” на Игор Щикс.