„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви” на сцената на Народния театър
Към края на театралния сезон Народният театър привлече вниманието към себе си със заглавие, което можем да определим като емблема на постмодерната драматургия – „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ от британския драматург Том Стопард. Изключително труден текст, задължаващ със своята многозначност и с изискването си за задълбочено познаване на Шекспировия шедьовър „Хамлет“. Текст, който има необходимост от размах в режисьорското решение, във визуалното изпълнение и във възможностите на актьорите изпълнители. Текст, който не се радва на особен интерес от страна на българската сцена и театралните практици.
Силно провокиран от абсурдистите Том Стопард пренася техния атрактивен заряд, безсмислено парадоксален свят и вечно борещия се човек в света на съвременната драматургия. Пиесите на автора се отличават като „изобретателни и увлекателни логически упражнения, търсещи общите – дълбоки и многостранни – смисли и принципи на нещата. Привърженик на постструктуралистичния възглед, че „извън езика няма нищо“, той ги изгражда изцяло в полето на лингвистиччното.“[1] Неговите сюжети са майсторски изградени от компилации и добре подредено пъстро лего от възможности, ходове, картини и похвати на драматическия жанр. Без абсолютно никакво притеснение той се възползва от възможността да създава колажи, да употребява чужди фабули и персонажи, да имитира конфликти, но майсторството му се дължи на това, че дори в епохата на „copy – paste“ (копирам – поставям) действителността Стопард финално създава нов драматически свят, нов текст, нов сюжет, изграден от добре познати, но актуални персонажи, теми и проблеми.
Ненчо Костов (Розенкранц) и Пламен Димов (Гилденстерн) в „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ от Том Стопард, режисьор Боян Крачолов, Народен театър „Иван Вазов“, 2025, фотограф Стефан Здравески
В „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ историята проследява взаимоотношенията на второстепенните персонажи от света на датския принц Хамлет, поставени в добре познатата ситуация на безвремие, в която по подобен начин се лутат и Владимир и Естрагон от „В очакване на Годо“ на Самюъл Бекет. За разлика от второстепенното им значение, с което са употребени при Уилиям Шекспир, в този сюжет Роз и Гил са главни действащи лица. Стопард ги изважда от „Хамлет“ и създава тяхна собствена вселена, запазвайки връзката с оригиналната пиеса на Шекспир. Така хода на действието задава свободата, с която разполагат Розенкранц и Гилденстер като самостоятелни личности, но и ги ограничава в смисъла на паралелно случващите се събития в „Хамлет“. По този начин техният свят е накъсан от епизодично появяващи се сцени от личностната драма на Хамлет, които ги задължават и ограничават в собствената им свобода. Светът на персонажите е компилация от съществуващи елементи, от информация, с която публиката е запозната предварително. И въпреки, че главните действащи лица са образи от далечна епоха това не ги прави по-малко представители на съвременни свят, защото повече от всякога те говорят на съвременния език, гледат през призмата на съвременния човек, разсъждават през безизходицата на днешния ден. „Точно тази липса на установена идентичност използва Стопард, за да изследва и поставя под въпрос смисъла на фиксираното и лесно разбираемото.“[2]
Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ от Том Стопард, режисьор Боян Крачолов, Народен театър „Иван Вазов“, 2025, фотограф Стефан Здравески
В този смисъл Стопард превръща Розенкранц и Гилденстер в гости на един чужд свят, като посредством тях задава абсурдните въпроси – какво точно представлява реалността, в която човек се намира и определя?; и как тя може да бъде дефинирана? Двата персонажа се лутат, изпитват колебания дори в това кой кой е. Съдбата им е неопределена и изцяло зависи от късмета, с който се върти монетата във въздуха – безкрайната игра на ези и тура, олицетворение на тяхното битие. Действието в пиесата е изразено чрез взаимоотношенията и комуникацията на Розенкранц и Гилденстерн, които наподобява престрелка с мисли, мисловен процес, който се превръща в драматично действие: „вътрешната борба на страсти, всяка поредица от различни мисли, в която едната оборва другата, също е действие.“[3] Изключително важна е тази игра на думи в пиесата, и въобще в драматургията на Том Стопард. „Гласът е новият персонаж в драмата“[4] и Стопард по категоричен начин задава хода му.
Сценичната интерпретация на режисьора Боян Крачолов впечатлява с добре построени взаимоотношения и плътно изградени Розенкранц (изпълняван от Ненчо Костов) и Гилденстерн (изпълняван от Пламен Димов) и визуално пресъздадена философия на текста. Изпълнението на актьорите Ненчо Костов и Пламен Димов пресъздава онези емблематични за Стопард взаимоотношения, изградени посредством динамичния език, енергично нарастващото напрежение в диалога и едновременно с това абсурдно парадоксалното му съдържание. Изпълнението им успешно изгражда абсурдните светове и ситуации, които Стопард ползва на заем, а лекотата с която демонстрират отношенията между персонажите си още по-силно провокира интерес към ситуацията, в която те са попаднали. Впечатляващо изведена мотивация, характери и изпълнение, което поражда основната комедийна линия в представлението.
Другата актьорска група, ако мога така да ги отделя, е тази на пътуващите артисти, които по-късно имат задачата да забавляват датския Принц. За разлика от Розенкранц и Гилденстерн, които са съвременници на днешната действителност, трупата на пътуващите артисти е малко повече от съвременна. Начело с неопределения полово персонаж, изпълняван от актрисата Александра Василева, актьорите от трупата наподобяват онези чудати същества, които примамват публика както с външния си вид, така и с действията си, около цирковите шатри. Появата им е впечатляваща, винаги има конфликт помежду им и всеки е по-цветен от предходния. Това хиперболизирано представяне създава поводи за любопитство и смях. Ход, през който Боян Крачолов създава трети план на представлението, превръщайки зрителите в преки участници и наблюдатели на този театър в театъра. Има нещо интригуващо в решението тези хора да бъдат кой от кой по-чудат, тотално различни от Розенкранц и Гилденстерн, но на момент се усеща липсата на конкретна актьорска задача в добре подредения хаос по сцената. Демонстрирането на възможностите на пътуващата трупа дотежава и действено се разсейва, което само по себе си не допринася с нищо, в така или иначе цветно решените чудаци.
Третата група изпълнители пресъздават персонажите от сюжета на „Хамлет“, съществуващи в Елизабетинската епоха. Те паралелно представят моменти от драмата на датския Принц, които за разлика от предходните два свята са изключително строги. Това е кодирано и в актьорското изпълнение – студени емоции, равно и сериозно поднесен текст. Много смело е решението на екипа да пресъздаде трите свята от пиесата на Стопард по коренно различен и самостоятелно отличителен начин и размахът, с който това е направено работи в посока на напластяването, което самият автор употребява в пиесата си. Пропастите между световете на персонажите демонстрира тяхната различна принадлежност, светоусещане и спомага допълнително в извеждането на мотивите им за действие и реакциите им.
Любопитно е пространственото решение, дело на Михаела Добрева и Борис Далчев. Като олицетворение на многопластовия сюжет сцената поетапно се разгръща в дълбочина. Представлението започва на преден план, пред основната завеса. След нейното плавно повдигане се разкрива мъглив свят, разделен от вертикални найлонови стени. Зад всяка стена се крие нов сюжет, нова история. Създава се усещане за безизвестност, мистичност, в полза на които работи и светлинният дизайн, дело на Мариана Хлебникова. Стените служат като замъглено прикритие на случващото се паралелно действие – действието от „Хамлет“. Впечатляващо решение, което допринася за общата объркана и неопределена ситуация, в която са попаднали персонажите Розенкранц и Гилденстер.
Том Стопард създава два поредни финала – първият е изчезването на Роз и Гил, тяхната смърт в логиката на сюжета на пиесата му, а вторият – финалът на Шекспировия „Хамлет“, в който Хорацио обобщава случилото се и затваря голямата композиционна рамка на разказа. В сценичната интерпретация на Боян Крачолов Розенкранц и Гилденстер потъват сякаш в многопластовия сюжет на текста. Първо единият, а после и другият – сцената ги прибира назад, през найлоновите стени докато двамата все още разсъждават за избора си, за това, че някъде там в началото, може би е имало възможност да се откажат.
„Розенкранц и Гилденстерн“ в Народния театър „Иван Вазов“ пресъздава по вълнуващ начин философския текст на Том Стопард. Представлението демонстрира онзи възможен капацитет на театралната изразност посредством език, актьорско изпълнение и техническо осъществяване. Изпълнението на Ненчо Костов и Пламен Димов и постигнатите взаимоотношения между персонажите им са запомнящи се.
МИХАИЛ ТАЗЕВ
„Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“
от Том Стопард
Превод Светла Манева
Режисьор Боян Крачолов, сценография и костюми Борис Далчев и Михаела Добрева, композитор Георги Атанасов, светлинен дизайн Мариана Хлебникова, хореограф Росен Михайлов.
Участват Ненчо Костов, Пламен Димов, Александра Василева, Александър Кънев, Надя Керанова, Мартин Димитров, Радена Вълканова, Валентин Балабанов, Кире Гьоревски, Иван Николов, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов, Димитър Крумов, Александър Тонев, Дарина Радева.
Народен театър „Иван Вазов“, премиера 28 и 29 април 2025 г.
Съвместна публикация с Литературен вестник
[1] Камелия Николова. За морала и акробатиката. – Homo Ludes, 2004, № 10, 258.
[2] Innes, C. Modern British Drama: The Twentieth Century. Cambridge University Press, 2002, 53.
[3] Леман, Х.-T. Постдраматичният театър. София, Нов български университет, 2015, 137.
[4] Пак там, 45.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„