Големият спектакъл за „Малката Англия“
Представете си, че сте толкова фини, толкова леки, че можете единствено да се реете и наблюдавате. А сега си представете как ветровете Мелтем ви прегръщат, издигат ви от скалистия безкрай на остров Евбея и като ленено влакно ви понасят над Бяло Море, за да ви отведат сред тишината и необикновеността на остров Андрос. И там сякаш като в сън с ухание на маслини да съзерцаете една любовна история, може би по-невъзможна от тази на Ромео и Жулиета, почти толкова магична, колкото тази на Титания и Оберон и със сигурност по-поразителна от обичта между Цар Едип и Йокаста.
„Не се страхувай. Аз имам уговорка със смъртта!“, казва Спирус на своята любима – Орса и с тези думи той я дарява с вечния си обет. Там под кипариса, в сърцата им се е родила любов, която ще бъде мъчителна, не само защото е невъзможна, а защото е копнеж по вечността в заедност на тези две души. И тази вечност, все още бленувана, ще започне да се пропуква под тежестта на семейните решения, на уредените бракове и войната. Единствената светлина в живота на остров Андрос ще остане тази от проблясъците на слънцето върху варовиковите къщи, а щастливите звуци от зурните и бузуките, които се изливат от сцената към нас в началото на спектакъла, ще бъдат заглушени от тъгата и загубата.
„Малката Англия“ или голяма Гърция на сцената на Народен театър „Иван Вазов“? Когато казвам голяма имам предвид възхитителна. Не само заради дълбочината си, а и поради мащаба, достоверността и красотата си. Но умението на режисьора Диана Добрева да създава цели светове и дори да пресъздава отминали епохи не буди съмнение. Нещо, което тя многократно е доказала в спектакли като „Калигула“ (и епохата на Гай Цезар Германик), „Коприна“ (и световете на светска Франция и мистична Япония) или „Народът на Вазов“ (и пътят на българския дух). И ако сега се питате видяхме ли остров Андрос? Да, видяхме го! На премиерата на „Малката Англия“ в Народния театър, не ветровете Мелтем, а Диана Добрева и сценографа Марина Райчинова ни отведоха там.
Но по време на спектакъла се запитах: театърът, който се опитва да разкаже не само любовна, но и „национална“ история, не носи ли със себе си една скрита амбиция: да убеди публиката, че интимното, интуитивното, но и рационалното, политическото и историческото могат да съществуват в общ драматургичен дъх, без да се разпаднат взаимно? „Малката Англия“ навлиза именно в тази рискова територия, а залогът става още по-голям: историята е сложна, но е и световна премиера на адаптация по едноименния роман на Йоана Каристиани. Текстът обаче е имал удоволствието да се срещне с майсторското перо на драматурга Александър Секулов. Думите и историите започват да се реят, танцуват и разпръсват в красиви фантазии и след това рязко да се подреждат в строга и язвителна сериозност, която прорязва отношенията между героите. Всичко това уловено от Диана Добрева и просмукано в актьорския състав, водено от онази амбиция, създава прелестен спектакъл.
Прелестен, защото е много човешки.
Именно тази човечност отказва да се подчини на театралните клишета, които биха съсипали тази история. Тъкмо в нея се крие голямото достижение на спектакъла – да разкаже една тежка любовна история без излишна сантименталност, а с болезнена яснота и динамика, досущ приличащи на истинския живот. Емоционалността се превръща в естествена необходимост на спектакъла, чрез която се изгражда свят отказващ да бъде само театрална условност. Всяка художествена творба е лична идея за света преживяна като колективен копнеж, но Диана Добрева успява като никой друг да спре точно там, където тези две идеи се пресичат, повеждайки със себе си и целия актьорски състав.
„Малката Англия“ е спектакъл, който притежава интригуващи характеристики. На първо място представлението изобилства от метафори и символи, които Диана Добрева композира във впечатляваща последователност от случки, развили се за повече от 10 години. Подредени заедно те образуват визуална и действена картина, създадена на принципа на монтажното мислене. След това режисьорът създава няколко сцени в спектакъла, които концентрират най-ясно и най-дръзко, всичко което представлението си е поставило за цел да открои. С фокуса върху дръзновението да обичаш, представлението говори и за вярата в Бога, силата на духа, материализма и разрухата на войната.
Една от най-красивите сцени в спектакъла е когато жените останали сами, седнали върху скалите на острова и обляни в лунна светлина, разказват за мъжете си, които са изгубили. Въпреки всичко тежко, у тях не долавяме скръб, печал или отчаяние – само носталгия, малко сантимент, любов и дори шеговитост. Най-вече усещаме вярата в тях, че някога, някъде там извън нашия свят те отново ще са заедно. А така е и в нашия живот, и така трябва да бъде. Но ако гледате представлението и си кажете, че Орса не изживява така загубата си, спомнете си, че нейната любов сякаш не е от този живот. Като че ли е нещо отвъд него, предварително начертано, за да постави на изпитание обичта.
Определено Александра Свиленова (Орса) е новото театрално изумление на българската сцена. Несъмнено тя се открои още в спектаклите „Театър“ (реж. Бойка Велкова) и „Сън в лятна нощ“ и „Влюбеният дирижабъл“ (отново под режисурата на Диана Добрева), но с ролята си в „Малката Англия“ безспорно затвърди таланта си. Малко актриси могат да говорят толкова открито и неподправено като нея. В началото на спектакъла тя разцъфва от щастие като дива орхидея, а след секунди повяхва и започва да страда, да се мята сама със собствената си тежест и да препуска през мислите си в непрестанен бяг от неизбежното. Почти ирационална е органичната й връзка с Константин Еленков (Спирус), който неведнъж е доказал майсторството в играта си, но този път той беше различен. Далеч по мистериозен, ефирно преминаващ през съдбата си, жив, а толкова интимен със смъртта. Дал сърцето си на Орса, принуден да бъде със сестра й Мосха. Кремена Славчева в ролята на Мосха излиза от рамките на „необходим елемент“ от драматургията и се превръща в особено усещане на сцената – нужно пренареждане на чуждите съдби. Нещо, което тя не иска да прави, но и от което не може да избяга.
Пренаписването на човешкия път най-ярко проличава, когато семейство Салтаферос разбира за смъртта на капитан Спирос Малтабес. Още когато Поп Филипас влиза в дома на семейството можем да предусетим бурята, която наближава. Той съобщава, че е получил сведение за двама оцелели мъже от екипажа на кораба „Малката Англия“. Сред тях обаче не е капитан Малтабес. В този момент Орса пада на земята, сякаш някой е прорязал душата й и с писък оглушава цялата зала. Сестра й разбира истината за любовта й с нейния съпруг. Яростта в очите й е толкова силна, че може да убеди всички, че би я разкъсала жива на сцената. След този момент Орса се затваря в себе си… изчезва, сякаш сама да задуши душата си и да си отиде от този свят. Малко по-късно, отново точно както животът разказва историите ни, виждаме бащата на Орса и поп Филипас, които си говорят за съня на отеца. Сън, точно преди края на страстната седмица, в който той е победил Исус Христос на табла.
След подобен озаряващ контраст, музикалният монолог на Мимитас за войната, който сме чули по-рано вече не звучи като предупреждение, а като откровение. Тангото в чест купения кораб от капитан Малтабес е празник на живота, а не на успеха. Разказите на Нана Карапипери за най-красивите места по света не са несбъдната мечта, а вълнение от всичко съществуващо. Всичко това, защото за Диана Добрева, смятам, е било важно в „Малката Англия“ героите да изпитват наслада от живеенето. Да усещат онзи поразяващ импулс на инатливото човешко настояване да бъдеш…въпреки всичко (отново точно както в истинския живот).
Спектакълът завършва в стаята на Орса, където тя и сестра й си споделят за последен път най-съкровеното, което пазят. Орса умира в ръцете на сестра си и отива при своя любим в покоите небесни. Тогава единственото, което не остава ясно е – спазила ли Смъртта уговорката си?
КАЛУДИ ГЕРМАНОВ
Студент I курс „Театрознание и театрален мениджмънт“, НАТФИЗ
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„