Ватиканът и папата: от сцената на религиозния ритуал до театралния салон
Ден след смъртта на папа Франциск, гледанията на филма „Конклав“ по различни платени платформи по света са се увеличили с над 200 %, според списание „Варайъти“. Успехът на филма по романа на Робърт Харис, показва за пореден път колко силен е интересът към Ватикана – историята на тази държава в държавата, властта съсредоточена в нея и тайните, които пази. Но как е представен центърът на католицизма на театралната сцена? Този, макар и тъжен повод ни вдъхнови да разгледаме някои от най-ярките съвременни сценични творби, свързани с папската институция.
Антъни Хопкинс (папа Бенедикт XVI) във филма „Двамата папи“, сценарист Антнъни Маккартън, по пиесата му „Папата“, режисьор Фернандо Мейрелес, 2019. Снимка „Нетфликс“
Пиесата на Ролф Хохут „Наместникът. Християнска трагедия“ (Der Stellvertreter. Ein christliches trauerspiel) (1963 г.) засяга твърде щекотливата тема за взаимоотношенията между Ватикана и нацистка Германия и по-конкретно за съзнателното бездействие (според някои) от страна на папа Пий XII, който не предприема никакви действия срещу Холокоста. Хохут базира няколко от персонажите си на реални исторически личности, сред които свещеникът от Берлин Беpнхард Лихтенберг, който е арестуван след като се застъпва за евреите пред Гестапо и намира смъртта си по пътя за лагера Дахау; също така Курт Герщайн, офицер от СС, който се опитва да извади на показ случващото се в лагерите на смъртта като се свързва с шведски и швейцарски дипломати, както и с представители на католическата църква, близки до папа Пий XII.
Премиерата на пиесата се състои през 1963 г. в театър „Фрайе Фолксбюне“ в Западен Берлин под режисурата на легендарния Ервин Пискатор. Текстът бързо придобива голяма популярност – скоро след това е поставян в редица театри в Швеция, Швейцария, Франция, Дания и др. Във Великобритания се играе от Кралската Шекспирова компания, а година по-късно съкратена версия се гледа на бродуейска сцена. В Източна Европа се играе в Югославия, Чехословакия и ГДР въпреки неодобрението на Хохут, който първоначално има намерение да забрани пиесата му да се играе отвъд Желязната завеса, тъй като се опасява, че в културния контекст на социализма прочитът на творбата му ще придобие антикатолически характер, послание към което той не се стреми. Независимо от това къде пада режисьорският и драматургичен акцент, пиесата издържа теста на времето и е поставяна и през 1980-те и през 2006 г. в Лондон, а през 2002 г. излиза филмова адаптация, режисирана от Коста Гаврас.
Въпреки че има сериозни опити Хохут да бъде дискредитиран – през 2007 г. се появяват сведения, уличаващи драматурга в участие в проект на Никита Хрушчов за очерняне на папската институция, „Наместникът“ все още заема видно място в творбите, свързани с Ватикана.
В дебютната пиеса на американеца и адвокат по професия Роджър Крейн „Последната изповед” (2007 г.) на фокус е изборът на папа Йоан Павел I през 1978 г. Той се задържа на папския престол едва месец, а неочакваната му смърт дава повод за появата на различни конспиративни теории. Разказът, конструиран като съдебна драма, е от гледната точка на кардинал Джовани Бенели, чиято изповед представя поглед към събитията. Бенели е сред поддръжниците на Йоан Павел и е убеден, че папата е бил убит, защото е предприел действия срещу определени кръгове кардинали и се е канил да внесе промени в папската институция във време, в което финансовите ѝ дела са неудобно свързвани с мафията. Тъй като по правило не може да се направи аутопсия на починалия папа, той няма как да докаже теорията си, а последвалите опити самият Бенели да заеме папския престол не се увенчават с успех – вместо него конклавът избира полския кандидат Карол Войтила, който приема името Йоан Павел II. Бенели се чувства виновен за това, че е подпомогнал избора на приятеля си, тласкайки го към смъртта му и че не е успял да го защити от враждебната клика. За него търсенето на убийците на Йоан Павел I е и търсене на изгубващата се вяра. Премиерата на пиесата е през 2007 г. във Фестивалния театър в Чичестър, Великобритания. Режисьор е Дейвид Джоунс, а в ролята на Бенели е Дейвид Суше, който подхожда към образа си с особено старание, като дори прекарва известно време сред бенедиктински монаси и посещава Ватикана, за да усети живота в религиозната общност. Постановката се прехвърля на Уест Енд, а през 2014 г. реализира турне в САЩ, Канада и Австралия.
Пиесата „Папата“ (2019 г.) е произведение на родения в Нова Зеландия драматург и сценарист Антъни Маккартън. Неколкократно номиниран за награди „Оскар“ и два пъти носител на награда „Бафта“, той е автор на сценариите на касови филми, сред които „Теорията на всичко“, „Най-мрачния час“ и „Бохемска рапсодия“. Като драматург, той пробива с „Ladies night“ (в съавторство със Стивън Синклер) през 1987 г. на новозеландска сцена, a „Сътрудничеството“ (The Collaboration), за съвместна изложба на Анди Уорхол и Жан-Мишел Баския, се играе в лондонския театър „Олд Вик“. Работата на Маккартън, съсредоточена почти без изключение върху биографични теми, недвусмислено показва интереса му към личности, оставили своя отпечатък върху световната история. Не е учудващо, че сред обектите на вниманието му попада и Ватиканът. В основата на сюжета на „Папата“ е случилото се за първи път от седем столетия насам оттегляне на папа от поста си – това на Бенедикт XVI и последвалият го избор на нов папа – кардинал Берголио, познат на света като папа Франциск. Пиесата представя срещата на двамата мъже, много различни – консерватора и теолог Бенедикт и обичащия футбола, по-близък до паството си Берголио – които трябва да определят бъдещето на Католическата църква. Засягат се въпроси като израстването и на двамата в режими на диктатура (нацистка Германия и Аржентина) и борбата със сексуалните посегателства в църквата. Въпреки че представя сблъсък на гледни точки по глобални проблеми, пиесата поставя двамата прелати в битовия контекст на Ватикана – техните ежедневни задачи и чисто човешките предизвикателства.
Антъни Хопкинс и Джонатан Прайс като папа Бенедикт XVI и кардинал Хорхе Берголио във филма „Двамата папи“, сценарист Антнъни Маккартън, по пиесата му „Папата“, режисьор Фернандо Мейрелес, 2019. Снимка „Нетфликс“
Премиерата на „Папата“ се състои в театър „Роял & Дърнгейт“ в Нортхампън, Англия през 2019 г., режисьор е Джеймс Дейкър. Постановката е играна и в „Кеймбридж артс тиътър“ през 2022 г. Филмовата адаптация се появява по същото време – в ролите на Бенедикт и Берголио са съответно Антъни Хопкинс и Джонатан Прайс, и получава редица номинации и награди. В интервю (в сайта на „Роял & Дърнгейт“) Маккартън споделя, че замисълът му е да представи достатъчно убедително и двете различни позиции, отстоявани от персонажите му, но да остави зрителят да реши на чия страна да застане.
През 2022 г. на Международния театрален фестивал „Божествена комедия“ в Краков беше представена постановката на познанския театър „Смъртта на Йоан Павел II“, по текст на Якуб Скрживанек и Павел Доброволски, режисура Якуб Скрживанек. Чрез неудобно натуралистичен подход, спектакълът търси детайла в човешкото разпадане – личността, която си отива, вече далеч от церемонията и папската власт, заобиколена от институцията, която безчувствено се подготвя за следващия си избраник.
Като своеобразен контрапункт, този преглед завършва с бърз поглед към театралната дейност на самия Йоан Павел II. Много години преди да заеме папския престол, Карол Войтила още като ученик се изявява на сцената, а след това се присъединява към различни театрални трупи докато е студент в Краков. Включва се в театър „Рапсодия“ – ъндърграунд трупа по времето на нацистката окупация на Полша. Автор е на няколко драматична творби, сред които такива по библейски сюжети – „Йов“ и „Йеремия“, както и „Братът на нашия Бог“ – пиеса за Алберт Чмиеловски, основател на католически орден в края на XIX век, защитаващ бедните и онеправданите. „Бижутерийния магазин“ е сред по-известните му произведения – създадено е през 1960 г. и разказва преплитащите се истории на три двойки, чиято любов преминава през различни емоционални трудности и води до осъзнаване на смисъла на живота с любимия човек.
Разгледаните примери показват, че Ватиканът и образите на папите – хора, чиято позиция ги поставя в директна връзка с божественото – са носители на огромен потенциал за драматизация (и проблематизация) на редицата етични, духовни и политически ценности, залегнали в папската институция. Така ще е и занапред, независимо кой ще е следващият избраник за Светия престол.
МИРЯНА ДИМИТРОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„