Йордан Славейков: Опитвам се да улавям пулса на времето
Миналата година Critical Stages/ Scenes critiques, списанието на Международната асоциация на театралните критици публикува в летния си брой (No 27, 2023) интервюто ми с Йордан Славейков по повод номинацията на пиесата му „Виктория“ за наградата ИКАР’2023 за нова българска драма (https://www.critical-stages.org/27/i-try-to-sense-the-pulse-of-time-interview-with-yordan-slaveykov/).
Днес, една година по-късно, авторският спектакъл на Йордан Славейков по този текст в яркото изпълнение на Деница Даринова продължава да се играе с успех в независимото театрално пространство I AM STUDIO.
Снимка 2. Деница Даринова във „Виктория“, авторски спектакъл на Йордан Славейков, 2022, I AM STUDIO
Йордан Славейков (р. 1976) е един от най-интересните автори на текстове за театър в България през последното десетилетие. През 2023 г. той беше сред тримата номинирани за наградата ИКАР за нова българска драма. Йордан Славейков е театрален режисьор, драматург и писател. Завършил е режисура в Националната академия за театрално и филмово изкуство в София през 2006 г. Още с дипломния си спектакъл „Оскар и розовата дама“ е номиниран за ИКАР’2007 за дебют. Първата му пиеса „Ангел“ се появява през 2008 г и е издадена в сборник с трите най-добри пиеси от Националния конкурс за съвременна драматургия “Иван Радоев”. През 2011 г. създава в съавторство с режисьора Димитър Касабов пиесата си „Паякът“, която двамата поставят в Театрална работилница „Сфумато“. Тя получава номинация за наградата АСКЕР за драматургия, а спектакълът е поканен на New York International Fringe Festival и е представен на редица други международни сцени и форуми. Йордан Славейков е автор и на романа „Последна стъпка“ (2015). Романът е носител на наградата в категория “проза” в Националния конкурс за дебютна литература “Южна пролет”, Хасково. Преиздаден е през 2020 г, след което се появява и сборникът му с разкази „Празнично семейство“ (2022). От 2022 година е представляван от “Sofia Literary Agency”.
През последните години Йордан Славейков пише своите две най-нови пиеси – „Ембриони“, която поставя в I AM STUDIO в София през 2022 г., и „Виктория“, чиято премиера е през 2021 г. в Република Северна Македония, а българската й премиера в края на 2022 г., отново в независимото театрално пространство I AM STUDIO й донася номинация за наградата ИКАР’2023.
Как се насочихте към писането на текстове за театър? Как бяха приети първите Ви пиеси?
Писането за театър за мен е естествено продължение на заниманията ми с театрална режисура. Написах първата си пиеса “Ангел” по- малко от две години след като завърших театралната Академия в София, България. Пиесата получи признание от страна на журито на Национален конкурс за съвременна българска драматургия и беше включена в сборник с трите най-добри пиеси през 2008 година. Тя обаче, съвсем резонно, не стигна до сцена. Дадох я на две актриси от различни поколения с молба да я прочетат и да дадат обратна връзка. И двете имаха критически коментари относно как са изградени водещите женски персонажи, как съм конструирал диалога. Бяха напълно добронамерени, и много важно- бяха прави. Към днешна дата виждам дори още повече недостатъци в първата си пиеса, отколкото те са видели, или отколкото са ми казали, че са видели. Усещах обаче, че съм на прав път, че имам какво да кажа на езика на театъра, и че ако трябва да усъвършенствам писането, си да намеря своя собствен стил, да прецизирам изразните си средства. Сега си спомням думите на носителя на Нобеловата награда за литература Орхан Памук, че “несъвършенството на твореца е неговия стил”. Съгласен съм с тази констатация. Субективният начин, по който аз преживявам света, се отразява в начина ми на писане.
Пиесата Ви „Паякът“, написана в съавторство с Димитър Касабов и поставена на сцената на ТР Сфумато през 2011 г. Ви донесе първия голям успех? Как стигнахте до идеята за нейното създаване? Какво искахте да кажете/ изразите с нея и със спектакъла?
По това време (2010г.) двамата с Димитър Касабов преподавахме актьорство на няколко групи от любители. Имахме огромно желание да споделяме наученото и да запалваме искрата на любовта към театъра в колкото можем повече хора. Имахме групи както за тийнейджъри, които искат да се занимават с театър професионално, така и за хора с друго образование, друг начин на живот, друго мислене. Преподавахме шест дни седмично, имахме сцена, имахме пълна свобода на действие, на подход, сами измисляхме упражнения. В един от часовете по импровизация някой от нас каза на двама курсисти- мъж и жена да се качат на сцената, другият им каза, че темата на тяхната импровизация е “сиамски близнаци”. Те започнаха да спорят от името на персонажите си за това кой кога да ползва единствения им мобилния телефон. Ние се спогледахме се и разбрахме, че това е благодатна, конфликтна тема за пиеса. Написахме “Паякът” за 23 дни. Оставихме я “да отлежи” цели два месеца. Прочетеме я, идеята беше добра, диалогът беше кошмарен. Редактирахме я още два месеца. В пиесата брат и сестра-сиамски близнаци /невъзможни от биологична гледна точка/ празнуват рождения си ден в навечерието на операция по разделянето им. Изследвахме в пиесата темата за възможността/невъзможността на двама души да останат в двойка за дълго време- за колизиите в отношенията им, има ли забранена любов, и кой решава кое е забранено и кое позволено, за омразата между двама, за битката между ероса и танатоса.
Последната Ви пиеса „Виктория“ беше номинирана през 2023 г. за награда ИКАР за нова българска драма и беше близо до получаването й, тъй като достигна до краткия финален списък от три заглавия, които се състезават за отличието. Вие сте и режисьор на спектакъла по нея. Как бихте коментирали този успех на текста си? А как бихте представили като цяло драматургията си досега?
Колко интересно – Вие ме питате за текста, а аз мислено конструирам отговора си, и той е насочен към спектакъла. Номинацията за Националната театрална награда “Икар” за монодрамата ми “Виктория” е несъмнено най-голямото признание, което текстът е получавал досега. Защото показва, че гилдията на театроведите и театралните критици обръща внимание и на текстове/спектакли, които започват сценичния си живот не в държавно финансирани културни институти, а в независими театрални пространства. Номинацията има и добавена стойност – според мен ще добави към живота на спектакъла поне още няколко представления, въжможно е да бъде игран извън София. Ако текстът ми има някакъв успех, то не защото пиша бавно и съм критичен към написаното, а защото темата за трагичната любов между българска актриса и афганистански имигрант говори нещо на сърцата на зрителите/читателите, не само на умовете им. Успехът, ако има такъв, на спектакъла се дължи на вярното и точно разпределение. В случая – на актрисата Деница Даринова, която се превъплъти, изигра Виктория по възможно най-убедителния начин, служейки си с минимални изразни средства в аскетична сценична среда. Бих представил накратко драматургията си така: разсъждавам върху теми, върху които другите драматурзи не смеят или не желаят да разсъждават.
Каква е, според вас, ситуацията на драматурга днес в България? Какви са предизвикателствата и трудностите пред автора, който пише текстове за театър? Лесен или труден е пътят на новата българска драма до сцената?
Драматургът днес в България е свободен да пише на каквато тема пожелае – няма цензура, липсват и всякакви други ограничения. Съществуват поне два конкурса за съвременна българска драматургия, има ги и финансовите механизми за подкрепа в лицето на Национален фонд “Култура” и Министерство на културата. Тези фактори технически улесняват пътя на всеки нов текст за театър до сцената. Топката е, както се казва, в наши ръце, в ръцете на драматурзите. Мисля, че сме длъжни да спрем да се оглеждаме в миналото и да “лекуваме травмите си”, а да се опитаме да видим света тук и сега, такъв, какъвто е. Да сме гласът на сегашното, да имаме сетива за бъдещето, да спрем да предъвкваме миналото.
Как бихте описали социополитическия и икономическия контекст, в който се появява новата българска драма? Влияе ли той и как на новите текстове за театър? Какво е отношението между новата драма и обществото? Реагира ли тя на най-значимите му въпроси днес или по-скоро стои встрани от тях?
Така се случи, че заради пандемията от Ковид 19 и войната на Русия срещу Украйна светът заживя “тук и сега, заедно”, макар и поляризиран. Пиесата ми “Виктория” се появи първо като международен театрален аудиовизуален проект. Реших, че във времето на неясно за колко дълго време затворени театри, искам и ще продължа да правя театър. И поканих мои познати актриси от осем различни държави да запишат пред камера монолози от пиесата на различни езици. Успях да създам общност, да ангажирам тези актриси с театър, а не да ги оставя съвсем сами на страха от неизвестното. В този мой експеримент участваха актриси от Украйна, Беларус, Русия, Република Северна Македония, Грузия, Швейцария, Великобритания ,Латвия. А най- новия спектакъл, отново независим театрален проект, който в момента репетирам, се казва “Любов по врем на война” и в него са включени истинските истории на мои приятели и колеги от Украйна. В тях те ми разказват за това успяват ли или не личните им взаимоотношения да устоят на войната, която опустошава родината им. Интересно е и как театърът не само като институция, а и като сграда, се явява убежище за тях. Не зная за всички съвременни български пиеси, но моите се опитват да реагират на значимите социополитически явления, които определят света днес.
В документалната си пиеса „Ембриони“ разглеждате темата за абортите и жените, които са принудени да ги направят, а последният Ви театрален текст „Виктория“ е за разрушената от общността любов между актриса от малък български град и афганистански бежанец. Как бихте коментирали отношението между Вашите текстове за театър и проблемите на обществото и света днес?
Малко по-горе частично отговарям на въпроса Ви, струва ми се. Явно живеем в наистина “интересни времена”, както гласи една китайска, струва ми се, поговорка. Винаги са ме интересували големите, общочовешките теми- темата за любовта, за изобра, за силата да го отстояваш, за предателството, смъртта, достойнството. Успявам да вплета тези теми в сегашния, днешния контекст на интересните времена , в които живеем. Не се лаская да мисля, че напипвам “пулса на времето”, успявам обаче да накарам вътрешното си ухо на творец да се вслуша в този пулс.
Интервю на КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’23