Отворените граници като политическа позиция: бележки от Гьотеборг и контекстът на Европейската театрална конвенция
Предварително моля за извинение читателите за непълните бележки, които си позволявам да публикувам, защото успях да присъствах само за ден и половина от предвидените три, между 23 и 26 април, когато се проведе конференцията на Европейската театрална конвенция. За краткото време мисля, че все пак успях да уловя същността на част от инициативите на най-важната европейска платформа, обединяваща около 60 публично финансирани театри от целия континент. Затова мисля, че макар и непълни, бележките биха дали ценна перспектива за това как днес се мислят институционалните процеси в управлението на публичните театри в Европа, как в настоящия момент театрите защитават автономията си и как ръководствата им реагират на политическите и финансовите сътресения, които все по-осезаемо променят жизнената ни среда.
Участниците в конференцията на Европейската театрална конвенция в Гьотеборг, 23-26 април, 2026; фотограф Ola Kjelbye.
В рамките на трите дни инициативата събра в градския театър на Гьотеборг и театър “Бака”, също в Гьотеборг, Швеция, около 200 театрални ръководители и професионалисти в областта на сценичните изкуства от 35 държави в Европа. Конференцията, която беше озаглавена “Отворени към света”, очерта една все по-проблематична, но вече ясно открояваща се линия в културното поле на континента. Тя се структурира около невъзможността театърът повече да позволява политическата неутралност да бъде преобладаваща. Какво означава това? Изглежда, че отвореността, която смятахме за гарантирана в рамките на следвоенна Европа, е на път да се превърне от етически стандарт и стремеж към разширяване – в политическа позиция. Това не е само лична интерпретация на случващото се, но и директна заявка в думите на някои от участниците.
Основаната през 1988 година, в края на Студената война, Европейската театрална конвенция (European theatre convention, ETC) възниква като платформа за културен обмен между публично финансираните театри в Европа. Историческият хоризонт на организацията е белязан от една двойственост, оказала се основополагаща за европейското културно пространство след Втората световна война, продължаващо и до днес. В какво практически се състои тази двойственост и защо тя е фундаментално важна? От една страна седи идеята за Европа като пространство на свободното движение на естетики, артисти и публики, по примера на свободното движение на “хора, идеи и капитали”[1]; но от друга страна натискът на националните културни политики, които често пъти ограничават точно това движение, непрестанно стагнират процесите на разширяване и взаимно проникване на културите.
Всъщност политическите колизии са повече, защото Европейският съюз вижда движението на хора, идеи и капитали като фундаментално неолиберална идея, основаваща се на вярването, че пазарите работят най-добре, когато държавната намеса е минимална, а конкуренцията глобална; нещо, което се явява проблематично за театъра като институция. Заедно с това, именно що се отнася до свободното движение на хора, тази политическа логика подкрепя основно свободното движение на работна сила, обслужваща едрия капитал, а не разпространението на идеите, които са част от културния и образователния сектор. Затова и конкуренцията като дефинираща характеристика на човешките отношения се оказва проблематична за културното поле, където основната движеща сила е сътрудничеството.
Конференция на Европейската театрална конвенция в Гьотеборг, 23-26 април, 2026; фотограф Ola Kjelbye.
В този смисъл Европейската театрална конвенция от самото си начало възниква не просто като мрежа от субсидирани театри, а като символно културно поле, именно в смисъла на понятието, въведено от Пиер Бурдийо. В днешния ден ETC е пространство, където се пресичат трите основни форми на културен капитал – институционалния, символния и икономическия, независимо от условията, в които съществуват. Необходимостта от такава платформа, мисля, в днешния ден все повече се легитимира от напрежението между репертоарния театър като публична институция и новите, по-гъвкави, но много често все по-зависими от пазара форми на продуциране и международни партньорства; но и от предизвикателствата пред влошения политически хоризонт в Европа, от реалностите на войната и все по-трайно наслагващите се антидемократични настроения.
Днешният формат на Европейската театрална конвенция, със своите 60-тина члена, функционира като своеобразен център за обмен на политики, естетики, управленски модели, а и репертоарни идеи. Този обмен се извършва най-вече през техните ключови програми – Устойчив театър, Дигитален театър, Европейският театрален форум, театър “Следващо поконелие” и други. Но както успях да се убедя в Гьотеборг, устойчивостта на този център вече не е монолитна. Тя е подложена на постоянни сътресения най-вече заради по-рано споменатите антидемократични настроения, които се разпространяват с различна интензивност.
Конференцията започна с ключово изложение на Жозет Бушел – Минго, директор на Кралското училище за сценична реч и драматично изкуство в Лондон и артистичен директор на шведския National Black Theatre[2]. Тя настоятелно и многократно подчерта в своето изказване, че отвореността към нови гласове в театъра е не просто морално задължение, както така или иначе се възприема в света на изкуството; а е жизненоважен въпрос за оцеляването на това изкуство като обществена форма на изразяване. Към тази позиция малко по-късно Клаудия Белшиор добави някои още по-сериозни нюанси, в качеството си на председател Европейската театрална конвенция. Клаудия Белшиор формулира една от най-точните диагнози за проблемите, които срещата заяви, а именно, това, което по-рано подчертах , че “отвореността вече не е неутрална“. Това се отнася и за художествената свобода в смутни времена като сегашните.
Тези думи могат да бъдат разбирани не само като диагноза за настоящите проблеми и опасности, но и като симптом на една по-дълбока трансформация. В условията на засилващия се политически натиск в цяла Европа, сред постоянно намаляващото публично финансиране и нарастващата политическа инструментализация на културата, театърът се оказва в ситуация, която Бурдийо би описал като процес на хетерономизация. В действителност това означава, че театърът като изкуство започва да се подчинява на външни логики (идващи от съвсем външни и далечни центрове на него), преди всичко икономически и политически, а не на иманентните за него търсения. Оттук нататък лидерите на поканените театри-членове навлязоха в останалите теми – равенството между половете, отвореността на сектора и необходимостта от защита на творческата свобода.
Ако върнем погледа (и мислите си) към България, ще видим, че тази динамика е не просто част от театралната ни система; тя доминира дневния ред на театъра ни вече почти двадесет години. Нещо повече, тя вече дълго време е структуроопределяща. Българският театър и неговите публични институции (от 2009 година) функционират в силно централизирана система на публично финансиране, която формално гарантира стабилността на системата, но практически възпроизвежда консервативни модели и стимулира количествените (популистки), а не качествените (художествените) резултати; а през последните две години все по-видимо допуска репертоарни избори, които обслужват национално-консервативни и идентичности разкази от миналото, както и напълно комерсиални жестове, лишени от локален контекст.
Струва ми се, че парадоксът за нас е очевиден. Това не означава обаче, че той е видим за всички. В други части на Европа, въпреки доминиращата неолибералната логика на публични сектор, е съхранено съзнанието за социалната роля на културните институции и тяхната подкрепа от държавата или местните власти. Това се отнася и, до колкото е възможно, творческата свобода. В нашия случай, от една страна, театърът в България остава една от малкото устойчиви публични културни институции, но от друга страна тази институция все по-често (и все по-категорично) възпроизвежда логиката на пазара чрез основният механизъм – броят на продадените билети като единен маркер за успех. Това доведе през годините до своеобразна симулация на автономия, която почти анулира художественото мислене. Театърът изглежда свободен, но реално се оказва, че е прекалено зависим структурно от политическата конюнктура; което също може напълно ясно да се види през последните двадесет години. Практически това е завършен процес.
За мен, идвайки от място, където театралната публичност се измерва единствено с посещаемостта, тези разговори звучаха не като абстрактни дебати, а като предупреждение как трябва да се мисли и действа. В Гьотеборг се виждаше ясно, че проблемът не е само в липсата на ресурси, а в начина, по който политическия климат поспенно принуждава институциите да мислят за себе си и как преструктурират обществения консенсус. Разликата между всичките проявления на тези процеси е в степента и в начина, по който различните театрални системи (съответно и обществата, в по-голям мащаб) успяват (или не успяват) да им противодействат.
Другият ключов модул на конференцията, на който, за съжаление, не успях да присъствам, беше посветен на равенството на половете в театъра и неговото управление. Участието на театралната и оперна режисьорка Кейти Митчъл е било фокусирано върху това проблемът да бъде мислен извън обичайните морални вектори от миналото. Той всъщност, също като финансирането и политическата зависимост, се явява като структурен. Защото важният момент в обществената структура е кой има правото да разказва истории в едно общество и кой остава невидим в него? Инициативата 50% жени лидери, довела до това половината от публично финансираните членове на Европейската театрална конвенция да бъдат ръководени от жени, безспорно е постижение, но както отбелязва Хейди Уайли, изпълнителен директор на платформата ETC, ситуацията в цяла Европа остава неравномерна.
Бих искал да завърша впечатленията си с думите на Фрида Едман, изпълнителен директор на градския театър на Гьотеборг, които са вдъхновяващ пример за визионерство в областта на културата и добър модел как би трябвало да се отправят послания в общественото пространство: “През тези дни стана ясно, че европейският театър има много силни лидери, въпреки предизвикателствата и натиска. Театърът винаги е бил едно от най-силните пространства на демокрацията, разнообразието и критическото мислене в Европа. В един все по-политизиран пейзаж, в който самата култура се поставя под въпрос, а финансирането намалява, неговата роля нараства. Конференцията на Европейската театрална конвенция ни напомни нещо основополагащо – силата на културата се крие в нейната отвореност. Да защитаваш театъра в Европа означава да защитаваш отворена Европа.”[3]
ПЕТЪР ДЕНЧЕВ
Съвместна публикация с Литературен вестник
[1] Свободното движение на хора, идеи и капитали са три от основните стълбове, върху които се гради единният пазари на Европейския съюз и глобализираната икономика. Тези принципи целят премахването на границите и бариерите пред постигането на по-ефективно икономическо сътрудничество и съответно по-високо качество на живот.
[2] Театрална организация, посветена в работата на чернокожите артисти и културни гласове в Швеция.
[3] Преводът е мой. (П.Д.)
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2025„