Вечеслав Парапанов и неговият път в театъра
На 2 февруари ни напусна Вечеслав Парапанов-Вячо (26.04.1947-2.02.2025) – ярък и оригинален сценограф, едно от знаковите имена в българския театър през последните пет десетилетия!
Вечеслав Парапанов е сред художниците, които откриват театъра и сценографията благодарение на обстоятелствата, съдбата и най-вече благодарение на режисьорите, с които започват случайно или не да работят. Такива примери в българския театър има много и често художниците, които идват в театъра от други области на изкуството внасят своя специфичен почерк, който придава на тяхната работа известна доза нестандартност и причудливост. Парапанов прави своя дебют в театъра в средата на 70-те години на ХХ век в театъра в Димитровград. Постепенно до към началото на 80-те той се утвърждава като един от много интересните млади сценографи, заедно с Красимир Вълканов, Мария Диманова, Надежда Митева, Чайка Петрушев, Емилия Арабаджиева, Тодор Игнатов, Елена Иванова, Невена Кавалджиева, Ханна Шварц, Силва Бъчварова, Васил Рокоманов, Вирджиния Брезинска, Светослав Кокалов, Миглена Казаска, Светлана Цветкова и др. Всички те които окончателно се отказват да следват утвърдените преди тях естетически принципи на сцената и започват да търсят своя индивидуален почерк, който вече е силно инспириран от актуалните европейски течения.
Към онзи момент Вечеслав Парапанов е част от една многобройна група театрални художници, които оформят професионалното лице на българската сценография в последните две десетилетия на комунистическия режим и се стремят да я доближат до съвременните европейски тенденции. Голяма част от сценографите, сред които и Парапанов, продължават да се развиват, да постигат впечатляващи успехи и да формират лицето на българската сценография след демократичните промени, та и до наши дни.
В началото на своя творчески път сценографът Вечеслав Парапанов се среща с режисьора и също художник Иван Добчев, с когото формират един изключително продуктивен театрален тандем и заедно реализират редица постановки през годините. Едни от първите им запомнящи се изяви започват още в края на 70-те години с тяхната интерпретация на писта на Йордан Йовков „Албена“, поставена последователно в театъра в Бургас (1979 г.) и след това в Хасково (1986). Парапанов и Добчев преобръщат, наложилия се до този момент прочит на пиесата през образа на красивото, съчетан с един стандартизиран вариант на българския бит. Живописността и пасторалната образност на българското село са изместени от суровия начин на живот, който рефлектира и във взаимоотношенията между персонажите, които режисьорът изгражда на сцената, както и обратно – визията на сцената предпоставя актьорското изпълнение.
И двата спектакъла провокират зрителя да преосмисли наслоените клиширани представи за народопсихологията и морала. Едно от тези клишета е представата за земята, която тук не е представена в романтичната ѝ светлина – рохка и плодородна, като „хранителка“ на селото, а обратно. Сценографът и режисьорът виждат земята като тежка кал, в която затъват каруците и от която трудно може да се излезе. Затъването в нея – буквално и метафорично изгражда картината на невъзможното отпътуване. В хасковската постановка следва зададената визуалност от първата, но тук Парапанов се отказва изцяло от изграждането на декор, макар и аскетичен. Вместо това той използва архитектурата на театъра и неговите сервизни врати, обеми и „естествена“ фактура. Един принцип, който кореспондира с актуалните влияния от полската театрална практика и който демонстрира стремежа на българските режисьори и сценографи да вървят в крак с европейските тенденции.
Работата на Вечеслав Парапанов с Иван Добчев върху тази и други постановки, като: „Иванов“ от А. П. Чехов (1979), „Животът е сън“ от Калдерон (1981) в ТБА, „Януари“ от Радичков (1988) в Хасково, „Чайка“ от А. П. Чехов (1989), реж. М. Младенова и Ив. Добчев в НДК, и много други неминуемо маркира неговия творчески път, в който той продължава да дава свобода на своето въображение, което се отличава с деликатни и изключително прецизни сценографски намеси. Парапанов работи изключително плодотворно и с режисьори като Галин Стоев в „Аркадия“ от Т. Стопард (2001), а също така и с Ал. Морфов „На дъното“ от М. Горки (1998) в НТ, с Бойко Богданов „Гледалото“ (2000) и др.
Творческото наследство на Вечеслав Парапанов е важно стъпало за българската сценографска и театрална практика, което ще продължи да предизвиква интереса на критици, изследователи, сценографи и публика.
АЛБЕНА ТАГАРЕВА
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„