Подмененият бушон на Сатирата
В края на 2024 г. пространството „COMEDY BAR Happy Сатира“ към Сатиричния театър „Алеко Константинов“ се оказа домакин на своеобразен троен дебют: премиерата на първата пиеса на драматурга Михаил Тазев, първият моноспектакъл на актьора Михаил Сървански и първата постановка в Сатирата от режисьора Елица Йовчева се състоя на фаталистичния (петък) 13-ти декември, сякаш за да подсили допълнително неудачите на главния си герой.
Михаил Сървански в „Бушон за смяна“ от Михаил Тазев, режисьор Елица Йовчева, „COMEDY BAR Happy Сатира“, Сатиричен театър „Алеко Константинов“, 2024; фотограф Петър Петров
„Бушон за смяна“ озовава Християн Йорданов, по прякор Бушона пред публиката с конкретна задача – още преди появата на персонажа на Сървански на сцената, докато зрителите заемат местата си, осветлението в пригоденото за театър помещение започва да прекъсва с притеснително примигване. С началото на представлението настъпва и собственото му осуетяване. Бушонът, отговорен за обкичените над сценичното пространство прожектори в крайна сметка се предава, като резултатът е късо съединение, а последствията – абсолютен мрак. Мигове по-късно тъмнината е прокудена от яркия лъч на фенер тип-челник, който сигнализира присъствието на майстор-професионалист. В пълно бойно снаряжение се разпознава силуета на Сървански, чиято първа грижа е да срине четвъртата стена, докато успокоява и увещава публиката, че временния проблем с електричеството ще бъде отстранен незабавно. По този начин като режисьорски ключ се заявява особената хибридна форма на спектакъла – системната интеракция със зрителите остава интегрална част от стегнато протичащото представление до самия му край, смесвайки принципа на стендъп комедията и хода на драматичния театър по зададена драматургия. След взаимни усилия и съществена помощ от публиката, която варира от асистиране в подаването на отвертки, инструктивна комуникация през „уоки-токи“ радиостанция, докато Сървански е при електрическото табло зад сцената, и стига до възможността за агресивната употреба на дървена точилка при евентуален токов удар с цел изолация, в крайна сметка електричеството в залата е възстановено. Един от прожекторите обаче настоятелно се утвърждава като антагониста на сцената, примигвайки подигравателно срещу електротехника, сякаш за да подложи на съмнение неговия авторитет. Начевайки своеобразния двубой, покачен на стълба, персонажът на Сървански започва да споделя на публиката за професионалните си преживявания, които с хода на действието градират и се разрастват едновременно в буквален и преносен мащаб – както от първите му ангажименти в кварталната кооперация, които се разпръсват и го отвеждат до жилищни райони със съмнителна репутация, така и до същността на самите аварии, които добиват дотолкова причудливи измерения, че трудно могат да се нарекат работа за електричар. Поправката на простреляна звукова уредба и смяна на контакт в кучешка колиба например представляват малка част от професионалните завоевания на Бушона. Своеобразният гег в драматургията е, че докато разказва, той постоянно оправя тока, ала в крайна сметка моментално се оказва, че работата е наполовина свършена и електричеството отново спира. Това не само превръща осветлението във втория активен персонаж в спектакъла – то прави напук, заяжда се, но и посочва детайли, подсеща Бушона и го ръководи в собствения му наратив. С подобен прийом още в първите минути се засяга квалификационния интегритет на персонажа ведно с колебливото му реноме на професионалист. Системните неволи, които граничат с откровени издънки проличават както от полевата му работа на сцената, така и от ретроспективния разказ на преживяванията му с клиенти.
Тук стават ясно откроими и основните актьорски заслуги на Сървански – в моноспектакъл като този, формата на ретроспекцията предразполага именно към неволно наиграване на отделни личности, което е присъщо за човек при насищането на разказа с множество лица. По огледален принцип от реалния живот, актьорът нанася окрупнени щрихи в хода на действието, които обрисуват ответните персонажи. Също така обаче успява да се постигне достатъчен детайл и необходимата за контекста дълбочина, характерна за драматичния театър. Зад всеки персонаж стои неговата автобиография, която особено лесно изплува на повърхността – дали ще е чрез модулация на гласа, особена гримаса или спомагателно средство от сценографията, Сървански още веднъж се възползва от симбиозата между театъра и стендъп комедията, за да комбинира детайла с уедрения, характерен за вица жест. Подобно съвместяване на лиро-епическия елемент на разказване и разиграване спомага за оформянето на разноцветен калейдоскоп от сценични индивидуалности – от патетичен пенсиониран социалистически труженик, до дебелокож и флегматичен представител на мутренското съсловие – всевъзможни са карикатурните проявления на столичанина както в юношеската възраст на младия Серафим, така и в лицето на любимия клиент на Бушона, баба Грозда.
Колкото и подходящ да е за пространство от такъв вид, изборът на подобен хибриден формат за спектакъла е донякъде нож с две остриета, който носи съответните рискове. Тъй като в основата на постановката е активната комуникация с публиката, в която открито се задават въпроси и неминуемо се очакват отговори, то в един момент зрителя започва да се чувства твърде комфортно в собствената си позиция. Неколкократно поисканото му мнение му внушава, че е в такова разположение, което му позволява да води диалог и дори самият той да задава въпроси. Случва се така, че случайни подмятания трябва да бъдат моментално и хладнокръвно асимилирани и отиграни – предизвикателство за актьора, в което Сървански в крайна сметка съумява да запази равновесие и дори да импровизира в собствена полза, резултатът от което са още повече смях и аплодисменти.
Любопитна е и употребата на внимателно подбрания реквизит, дело на сценографа Александра Йотковска. През цялото време сцената остава гола, като сценографията не съдържа нищо друго освен това, с което един електротехник винаги разполага подръка – една сгъваема стълба, куфарче с инструменти и няколко кабела, завършващи с фасонки. Находчивата им употреба в хода на действието надхвърля тяхното конвенционално предназначение: с все по-абсурдно развиващите се ситуации Бушона е принуден да изобразява средата и поръчките колкото се може по-нагледно. По този начин посредством няколко прости прегъвания предметното значение на стълбата се изменя и формата ѝ започва да символизира душ кабина, кухненска маса и дори кучешката колиба на презадоволения Джеферсън, в която Бушона успява да се побере. Обиграването на кабела и фасонките според ситуацията трансформира тяхната функция неколкократно – от телефонна слушалка до пресъздаването на ожесточен съпружески спор чрез тях, режисьорският ход на Йовчева почти се родее с естетиката на кукления наивитет.
Превръщането на Бушона от електротехник в момче за всичко сякаш е обвързано и с необходимостта на клиентите просто да споделят тежестта на житейските ситуации, в които се намират. Подобно натрупване в крайна сметка го довежда до признанието, че е електротехник единствено по неволя. Комедийният тон на пиесата поема отрезвителен обрат именно, когато Бушона започне да споделя за себе си и истинската си страст, както и сериозните лични мотиви, които катализират неговите последователни усилия в на пръв поглед безпочвено начинание. Подобен рязък завой идва по-скоро изневиделица и заставя зрителя да отреагира по-скоро несигурно на случващото се, но благодарение на перипетия от такъв вид дебютната пиеса на Тазев прави необходимия отскок, за да се разгърне отвъд едноплановия комедиен аспект. По този начин тя успява да помести битовия елемент в лицето на електротехник-бачкатор, на когото му се е налагало да танцува с мечка в квартал „Факултета“, както и да изпълнява поп-фолк хита „Бели птици и куршуми“, ала и да го надскочи като зададе необходимите въпроси – с липсата си на опит ли е виновно младото поколение? Колко дълго могат да виреят попарените стремежи? И докога можеш да сменяш бушони, преди твоят собствен да откаже?
Горчиво-сладкият остатъчен вкус е само един от видимите положителни признаци на качествената комедия, която не се занимава единствено с развлекателния аспект на жанра. Подобна заявка от страна на Михаил Тазев достойно се нарежда във веригата от подменени бушони на съвременната българска драматургия.
БЛАГОВЕСТ АСЕНОВ
„Бушон за смяна“
от Михаил Тазев
Режисьор Елица Йовчева, сценография Александра Йотковска, музикална среда Мартин Каров
Моноспектакъл на Михаил Сървански
„COMEDY BAR Happy Сатира“, Сатиричен театър „Алеко Константинов“,
премиера 13 декември 2024 г.
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„