Спектакълът „Безкрайните сцени” на Народен театър „Иван Вазов”: закъсняхме ли за действието?

„…Намираш се в безкрайните сцени, където действието отдавна е започнало. Намираш се в безкрайните сцени, където действието отдавна е започнало…”

Група зрители стоим пред сградата на Народен театър „Иван Вазов”. Не в салона, не на удобните кресла, не дори във фоайето на театъра – а отвън, на границата между градския шум и тишината преди начало на спектакъл. В този ден емблематичната балерина във фонтана е огряна от слънцето, а застиналата ѝ фигура привлича неколцина туристи с камери. Вниманието на останалите преминаващи минувачи е привлечено от нашата група. На ушите ни – черни слушалки, от които чуваме плътен мъжки глас, повтарящ това изречение като мантра. Какво ли си мислят хората – питам се наум. Те си нямат никаква представа, че ние ще гледаме представление.

Сцена от спектакъла

„…Намираш се в безкрайните сцени, където действието отдавна е започнало…”

Фокусирам се върху гласа и думите, които се повтарят отново и отново. Ето, това звучи почти като реплика от пиеса. Трябва да започне скоро. После тези думи започват да звучат като предупреждение. А накрая – като истина.

Действието наистина е започнало – много, много отдавна. И ние като че ли сме закъснели. Не с минути, а с животи. Оглеждам се и всичко наоколо си изглежда точно както преди минути, но вече не го възприемам по същия начин. Пейките, плочките, фасадата на театъра — всичко е част от някакъв декор, а ние — не зрители, а участници в сцена, която не знаем как да изиграем, но много бързо се доверяваме на този мъжки глас, който ни повежда към театъра.

Спектакълът „Безкрайните сцени” е необичаен още в самата си форма. Изграден в променаден стил – вместо да седим неподвижно в салона, ние се движим – в пространството и времето. Това движение обаче не е само физическо. То е в слоевете на времето, в пластовете на колективната памет, в пространствата на собствената ни чувствителност. Получаваме инструкции от разпоредителите, следваме глас, а сцената е навсякъде – на стълбите, край фонтана, във фоайетата, по коридорите, а после и в дълбините на театъра. Действието прескача между минало и настояще, разкривайки ни различни персонажи – някои от тях художествени, други реални – и важни събития, които са оставили своето отражение в историята на театъра. Откриването му през 1907 г., опожаряването му през 1923 г., налагането на цензурата – тези събития оживяват пред нас, а актьорите от трупата на Народния театър и децата Валерия Георгиева/Антония Здравкова ни напомнят за ключови представления и личности, които оставят траен отпечатък в историята. Сред тях са Пейо Яворов, Иван Попов, Николай Масалитинов, Адриана Будевска, Апостол Карамитев и много други, чиито портрети все още ни говорят за неугасващата им любов към изкуството.

Поводът за реализирането на този спектакъл е 120-тата годишнина от създаването на Народен театър „Иван Вазов”, отбелязана през 2024 година. Но това представление не е само юбилейна възстановка. Авторите Мартина Новакова и Мигел Валентин превръщат спектакъла в жив организъм, който пулсира чрез преплитане на минало, настояще и бъдеще. Сцените оживяват чрез архивни записи и специално създадени звукови композиции.

 „Безкрайните сцени” е обяснение в любов – към театъра, към онези, които са го изградили със своя труд, талант и болка, и към онези, които продължават го съживяват с всеки нов сезон. Любовта към театъра не е натрапчива – тя се шепне от сцена на сцена, от поколение на поколение, като тайна, която се предава с уважение и трепет. Тя е в притихването преди началото, в погледа на актьора, който застава пред публиката, понякога за пръв, понякога за последен път. И както „действието отдавна е започнало”, така и неговият край не се вижда. Защото духът на театъра е безсмъртен.

Особено въздействащ е моментът, в който се разказва историята на актрисата Мила Павлова, споделена от Апостол Карамитев. Актрисата умира млада, но нейната творческа енергия не изчезва. Карамитев, разказвайки за нея, не просто пази нейния образ жив, а ни показва как театърът има способността да съхранява присъствието на хората, които му се отдават с душата си. Тази сцена напомня за крехкостта на човешкия живот, но и силно подчертава идеята за безсмъртието на театралното изкуство – то продължава да живее дори след края.

Въпреки това, „Безкрайните сцени” не се ограничава само с темата за любовта към театъра. В него се усеща и един нежен, но категоричен упрек. Младите автори Мартина Новакова и Мигел Валентин поставят важни въпроси за мястото на театъра днес. Те вплитат критичното си отношение към съвременната сцена чрез няколко ключови реплики. „Живеем в епоха на фрагментарна реалност” – казва гласът в слушалките, а в думите му се усещат едновременно тъга и зов за пробуждане. Мисълта на драматурга Мария (Гергана Змийчарова), че трябва да бъдем „критични и към миналото, и към настоящето”, прозвучава като призив. Театърът не трябва да бъде капсулирано пространство за носталгия, а живо, дишащо тяло, което говори с истината на времето си. Авторите ни напомнят, че любовта към театъра не се изразява само в това да се възхищаваме сляпо. Тя е съзнателна грижа и смелост да го променяме.

„Някога имал ли си усещането, че не принадлежиш на епохата си?” – пита друг глас, а въпросът остава в съзнанието ми. Усещането за отчуждение, за липсата на дълбочина, за забравата – това са раните на днешния театър, които представлението открито показва. И именно в този парадокс се крие силата на  „Безкрайните сцени” – то ни кани не само да преживеем историята на театъра, но и да я продължим. Не като повторение, а като съзнателно, смело, дълбоко изричане на новата сцена, която тепърва предстои. И ако действието наистина е започнало отдавна, то значи е дошло време да си спомним, че сме част от него. Да играем не ролята, която ни е наложена, а онази, която сами избираме; да сме зрители, които не наблюдават, а преживяват, защото онова, което наричаме “живот” е също толкова крехко, красиво и измислено, колкото и театърът.

Представлението е към своя край, а ние се намираме на Сцена  „Апостол Карамитев” на четвъртия етаж. Разпоредителите ни инструктират да заемем местата си на първите два реда. Срещу нас на празната сцена са актьорите, които ни наблюдават, точно както ние тях преди малко. И в този финален момент спектакълът на Мартина Новакова и Мигел Валентин ни напомня, че театърът не свършва с последното действие  в пиесата, нито след последните аплодисменти. Той се пренася в нас, в спомените, в историите, които си разказваме, в начините, по които започваме да гледаме на света след това.

И в безкрайните сцени на живота, в които всички сме герои – понякога съзнателно, понякога не.

ЖАКЛИН ДОБРЕВА

„Безкрайните сцени“

Променаден спектакъл
Режисьори и драматурзи: Мартина Новакова и Мигел Валентин
Сценограф и костюмограф: Розина Макавеева
Композитор и аудиодизайн: Емилиян Гацов-Елби
Консултанти: Боян Крачолов, д-р Светлана Панчева, Мирела Иванова
Втори-асистент режисьор: Маринела Сивчева
Художник на плаката и програмата: Янина Петрова
Фотограф: Стефан Здравески

С участието на: Валентин Ганев (глас), Михаил Петров, Гергана Змийчарова, Велислав Павлов, Параскева Джукелова, Павлин Петрунов, Валерия Георгиева/Антония Здравкова
Народен театър „Иван Вазов“, премиера 22 март, 2025 г.

Съвместна публикация с Литературен вестник

---

Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„