„It’s Konstantin“ и как отчаянието чука на вратата
В зрителния салон на театър Барбикан настъпва промяна. Спокойният диалог в първите три действия бива заменен с викове, а усещането за меланхолия с екшън. Медведенко, държащ електрическа китара, отново застава в центъра на сцената, за да изпълни песен, с която да открие последното, четвърто действие. Огромният бял екран в дъното започва да свети в сиво, а над разположените в центъра тръстики падат ситни капчици дъжд. Предстои да се случи нещо лошо, но Семьон Семьонович не ни оставя твърде много време за размисъл. Следват бързи удари по струните на китарата, викове и тичане по сцената. По мокрите папури плъзва гъста мъгла. Осветлението премигва. Кулминацията настъпва тогава когато публиката вижда как Медведенко хваща китарата и я удря бясно по сцената, предизвиквайки порой от музикални късчета. И едва когато е изминал половин час, а зрителят най-накрая се е успокоил, неразбраният от никого Константин Треплев потъва в тръстиките, с двуцевна ловна пушка. Чува се гръм, а Дорн произнася последната реплика в представлението – „It’s Konstantin“.
Новината, че най-големият център за сценични изкуства в Европа „Barbican“ обяви, че ще събере на една сцена Томас Остермаер (един от най-добрите световни театрални режисьори) и носителката на две награди Оскар Кейт Бланшет, безсъмнено развълнува както любителите, така и професионалистите в театралните среди. Аз също не бях изключение и няколко месеца по-късно бях поредната единица от хиляди, които за пръв път щяха да видят Бланшет в ролята на Ирина Аркадина, на живо. Някои от останалите имена в актьорския състав също не ми бяха безразлични. Имал съм лек допир до творчеството и на Ема Корин (Нина) и на Том Бърк (Тригорин) и нито за миг не съм се съмнявал в актьорските им постижения. Това, което предизвикваше най-голямо любопитство в мен е какви ще са решенията на немския режисьор и как естетиката му, характерна със своята грубост, агресия и отблъскване ще си взаимодейства с героите на Чехов.
И ето ме и мен. На ред 8, място 14. Осветлението в салона се обира, а на сцената оживява историята за младия писател и театрал Константин Треплев, който не намира подкрепа нито от майка си Аркадина, нито и от неговата любима Нина. Така, потънали във водовъртежа на живота, той и неговите приближени изпитват серия от разочарования и несгоди, примесени с глупави илюзии и несподелени чувства. Прожекторите осветяват малката гора от тръстики, разположена в центъра, а белият рунд хоризонт засиява в градиентни цветове. Нима това е цялото сценографско решение? В рамките на три часа и един антракт, единствените допълнения към сценографията на Магда Уили са няколко цветни шезлонги, голф количка и ATV (моторно бъги). А къде е имението, площадката за крикет, трапезарията и приемните стаи? Няма ги. Липсват. И всъщност изобщо не са необходими на Остермайер, за да постигне своята интерпретация. Още с излизането на Треплев от тръстиките и градиента, оформящ току що залязло слънце, разбираме, че точно това е цялата визия, от която се нуждаем, а с всяка следваща минута тезата се затвърждава. Дъното постоянно променя своите цветове, оформящо огледало, което преживява взаимоотношенията и нещастията на действащите лица. То акцентира върху ключови реплики при взаимоотношенията между Треплев и Аркадина, Тригорин и Нина. Демонстрира изгревите на любовта и залезите на разочарованието. Част от вътрешния свят на Константин, между който се сблъскват мечти и несигурност, липса на подкрепа и нужда от любов. В същото време тръстиките се превръщат не само във фон, но и в тих наблюдател на всичко случващо се. Актьорите излизат, потъват, крият се в тях. Растенията са едно малко, затворено пространство, в което обаче героите постоянно се губят. Те си говорят, но не се разбират. Хора, които не могат да удовлетворят взаимните си нужни, а времето за всеки от тях тече по различен начин – любовта никога няма да е споделена, а подкрепата няма да се появи в нужния момент. Тръстиките са лабиринт на копнежи, които заедно с осветявания екран напомнят за болните мечти, които никога няма да бъдат осъществени.
Треплев мечтае за театър, който да създаде ново изкуство, различно от класиката, изпълнено с абстрактни идеи и нарушаване на всякакви сюжетни норми. В тази „Чайка“ Остермаер сякаш се стреми към същото. Цялото представление е смесица между Брехтовия театър на отчуждението, стендъп и британски драматичен театър, характерен с изразителното произнасяне и отношение към всяка дума. Така още в началото зрителите се сблъскват с Медведенко, който задава въпроси на публиката и казва, че представлението трябва да започне скоро. По-късно Маша, сама на сцената, с микрофон в ръка се шегува, но в същото време споделя и вътрешните си болки. И всичко това примесено с отчетливи и добре структурирани диалози. Прочит, който цели да насочи фокус към проблемите на модерността – нещо доста характерно за Остермаер. Кейт Бланшет не е единствената централна фигура. Спрямо актьорските умения, не може да се каже, че има контраст между нея и останалите в представлението, но между нейната Аркадина и образите на Тригорин, Треплев, Нина, Медведенко, Маша, Сорин, Шамраев, Полина и Дорн има огромна пропаст. Аркадина е актрисата от едни по-стари времена, винаги носеща ярки цветове и постоянно търсеща своето внимание. Тя съзнателно преиграва в определени реакции и постоянно е в роля дори когато разговоря със сина си. В интерпретацията на режисьора Аркадина е единствената, която гледа в настоящето и намира удоволствие в него. Всички останали герои са с насочен поглед в миналото или бъдещето. Най-ясно това може да бъде забелязано при Нина, Маша и Треплев. Те гледат към предстоящото, което им носи не само несигурност, но и отчаяние. В контекста на политическите напрежения в цяла Европа, войната между Русия и Украйна и конфликтите в Близкия изток, Чеховите герои се вписват отлично и в нашето настояще. Те споделят своите страхове и чрез действията си насочват фокус към световните проблеми и тенденции.
„It’s Konstantin“ казва Дорн, поглеждайки в тръстиките. Отчаянието е дало превес на нещастието, а то на самоубийството. Минути преди това сме наблюдавали сенки, червени, наситени цветове, дъжд и гъст дим. Знаците са твърде много, за да липсва трагедия, но никой не реагира, а продължава да се движи в своя времеви коловоз. Така е и в нашето ежедневие – недостиг на разбирателство, ясни визии и конкретни решения. Просто диалози, около които хвърчат бомби, умират невинни и се разпределят милиарди.
„Чайка“ е модерната интерпретация за неясното бъдеще, което мирише на смърт, движи се на зиг-заг и излъчва липсва на любов и неразбирателство. Бъдеще, в което чувствата остават несподелени, думите неизказани, а действията безотговорни – всичко, от което се страхува младият човек, наречен Константин Треплев.
ЛЪЧЕЗАР ЙОРДАНОВ
Студент II курс „Театрознание и театрален мениджмънт“, НАТФИЗ
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’2024„