Тези, които днес не насърчават авангарда, утре няма да има какво да правят.

Един хипотетичен поглед

АЛБЕНА ТАГАРЕВА

       През последната година и половина прави впечатление, че в афиша на Народния театър „Иван Вазов“ присъстват представления, които по-скоро могат да се определят като експериментални. Не толкова в широкото поле на българския театрален контекст, колкото конкретно в репертоарните избори на институцията, която до скоро предпочиташе да разчита на заглавия и постановъчни екипи с (повече или по-малко) предвидим краен резултат, или, казано по-общо, на представления, които преди всичко привличат масова публика и не предлагат особени творчески предизвикателства. Нито за изпълнителите, нито за по-любопитната и търсеща публика.

„Хипотетично“, идея, хореография и режисура Галина Борисова, Народен театър, Сцена „Апостол Карамитев“, 2024, фотограф Стефан Здравески

       Тази линия продължава да присъства в театъра и това е разбираемо, предвид на методиката, по която се финансират държавните институти, но едновременно с това се очертава и друга – на целенасочено отваряне към „по-рискови“ (финансово и естетически) продукции. Такъв например е спектакълът на Боян Крачолов „Петрови в грипа и около него“[1], спечелил две награди ИКАР на тазгодишната церемония, за режисура и за поддържаща женска роля, или танцовото представление „Фиеста“ на румънската хореографка Андреа Гаврилиу, което без да е постижение в полето на танца, е провокация към публиката на Народния театър, а и за неговата трупа. Първият категоричен жест за това, че театърът се стреми да показва на публиката си съвременни форми и да ги налага като част от репертоара си определено е „Орфей“[2] на словенския режисьор Йерней Лоренци, който развива собствен театрален език.

       През последните вече повече от десет години експериментите и отправените провокации към публиката по-често се случват в полето на независимата сцена, както и в програмите на международните фестивали, докато бюджетните театрални институти са значително по-предпазливи и консервативни в изборите си и рядко се впускат в несигурни води. Програмата „Апостол Карамитев“ на Народния театър, организирана под формата на конкурс, без да е иновативен механизъм, е добър ход на ръководството на Народния театър да се опита да намери пресечните точки и баланса между една по-класическа и консервативна репертоарна политика и експеримента (в темите, формата, естетиките). Чрез конкурса си театърът едновременно създаде възможност за поява на нови и различни за репертоара му, като форма и вид театър, проекти и в същото време отвори сцената си за артисти на свободна практика. В близкото минало този принцип на сътрудничество между държавните институти и независими артисти беше добра практика, която даваше възможност както за динамика в репертоара на театъра, така и за едно добро партньорство, подкрепа и устойчиво развитие на едни по-експериментални театрални практики, за които конвенционалните сцени се оказваха неподходящи или недостъпни. Първите добри резултати от подновяването на тази практика не закъсняват. Освен вече споменатия пример с представлението на Боян Крачолов, спектакълът на Галина Борисова „Хипотетично“ е част от второто издание на програмата и също е добър атестат за нейната необходимост.

„Хипотетично“, идея, хореография и режисура Галина Борисова, Народен театър, Сцена „Апостол Карамитев“, 2024, фотограф Стефан Здравески

       Сам по себе си спектакълът може да се възприеме като пресечна точка на много нива. От една страна – на театъра и танца, от друга – на независимата сцена и бюджетната институция, на конвенцията и провокацията, на абстрактното и буквалното. Пресечна точка, дори, между различните представления на хореографа Галина Борисова. В „Хипотетично“ тя е събрала цитати от предходни свои спектакли, рециклирала ги е и ги е превърнала в отворена динамична структура. „Рециклирала“ е дори декора, който е първият видим мост между други нейни представления.

        В структурата на „Хипотетично“ са поставени ясни опорни точки, които я държат да не се разпадне. Едната от тях е идеята за форма, съставена само от „начала“, в която съдържанието не предава послания, а е сведено до демонстрация на хипотетични съдържания. Те боравят с клишета и теоретични конструкции, които неминуемо присъстват под една или друга форма във всеки опит да се постави едно произведение на изкуството в по-общ културен контекст. Благодарение на гъвкавата структура във всяко следващо представление те могат да бъдат различни. Дотолкова, че в някое от следващите представления артистите спокойно биха включили и някои от обобщенията в този текст. В друго те биха могли и да излязат от полето на автоцитирането и да рефлектират върху актуални обществени теми, замествайки някои от вече формулираните структури с нови. Това решение е оставено на гъвкавостта и рефлективността на изпълнителите, на които е предоставена свобода да импровизират и да привнасят собствената си перспектива към случващото се на сцената. И те го правят. Анета Иванова, Велислав Павлов, Стефан А. Щерев, Пьотр Кшемински са напълно равностойни и успяват да изградят помежду си връзки и взаимоотношения, чрез които да обемат оптимално пространството. Другите двама изпълнители Елена Димитрова и Кире Гьоревски са контрапункт на останалите и внасят своеобразен „разнобой“ или по-скоро необходимия външен поглед, който потвърждава направената от другите самооценка за собствената им работа. 

       Необходимостта от такъв поглед вероятно произтича и от личната оценка на Галина Борисова, която като хореограф, който в своите проекти винаги търси парадоксалната гледна точка, е способна да се зарови дълбоко в простите въпроси, да търси отговорите им извън клишето и да не се страхува да се самоиронизира. Голямата част от тези въпроси са фокусирани върху рецепцията на един театрален факт. Други обаче попадат в едно по-широко поле. Като този: „Тези, които днес не насърчават авангарда, утре няма да има какво да правят.“ Фраза, която някак между другото и наред с другите самоопределения прозвучава като рамка на контекста. Веднъж локалния, този на Народния театър. И втори път, по общия културен контекст, в който исторически това твърдение е вярно. То провокира дори специфичен изследователски интерес. А като част от общата еко система на театъра фразата се чете като позициониране на „новодошлите“ в нея. Въпреки, че перформативността и езикът на представлението отдавна не са авангард в широкия смисъл, на фона на по-голямата част от заглавията на театъра, представлението е дори експериментално.

       Другият такъв рамкиращ въпрос, който излиза извън вътрешната вглъбеност на спектакъла (доведен до педантичен и дори мазохистичен самоанализ) е въпросът за оценката, зададен като: „Защо не сме на голяма сцена?“ Той е колко директен и буквален, отправен като иронична забележка към ръководството, вървящ с подтекст „Не сме ли достойни да бъдем на голяма сцена?“ Този въпрос, под една по-друга форма беше задаван директно и индиректно от артистите на свободна практика към различни институции много дълго време. В него се събират именно акциите за обособяване на театрални пространства, на които да се играят продукциите на независимите компании. С откриването на „Топлоцентрала“, макар и не идеално и в никакъв случай достатъчно, но все пак се обособи една по-адекватна сцена, която допринася за устойчивостта и видимостта на проектите, които се стремят да излязат от периферията на театралния живот. Чрез програмата си Народният театър е още една възможност за подкрепа и насърчаване на експериментирането.

„Хипотетично“
Идея, хореография и режисура Галина Борисова
Сценография и костюми Дарина Стоименова, звукова среда Владимир Влаев
С участието на: Анета Иванова, Велислав Павлов, Елена Димитрова, Кире Гьоревски, Пьотр Кшемински и Стефан А. Щерев
Народен театър, Сцена „Апостол Карамитев“, премиера 10 и 11 април, 2024


[1] Представлението беше номинирано още в категориите за „Майсторско техническо осъществяване“ и за „Подържаща мъжка роля“ на Ненчо Костов.

[2] Спектакълът беше отличен с няколко награди ИКАР, сред които за режисура, за най-добър спектакъл и др.