„Рокендрол“ на Том Стопард в сценичния прочит на Нина Рейн и Театър „Хампстед“ в Лондон

ЖАКЛИН ДОБРЕВА

„В британския театър почти от три десетилетия насам се приема за даденост, че драматургията на Том Стопард е предназначена за интелекта.“ – пише Мат Улф в сп. „Варайъти“ през април 1993 г. Изследователи и критици на високо оценения и влиятелен драматург характеризират творчеството му с езикова находчивост, интелектуална и философска сложност и задълбочено разглеждане на базисни идеи. Неговите пиеси често се занимават с екзистенциални проблеми, философия на езика, политика, природата на реалността и други теми, които ангажират читателите и зрителите да погледнат назад в историята, през различните поколения и как миналото влияе на настоящето им.

Снимка 2. Натаниел Паркър (Макс) и Джейкъб Форчън-Лойд (Ян) в „Рокендрол“ от Том Стопард, режисьор Нина Рейн, Hampstead Theatre, Лондон, 2023

Пиесата „Рокендрол“ за първи път е поставена през 2006 година в Лондонския театър „Royal Court“ от режисьора Тревър Нън. В края на изминалата 2023 година, с откриването на новия сезон, Театър „Хампстед“ представи нова продукция на „Рокендрол“. Режисьор е Нина Рейн, чийто дебют на тази сцена е през 2011 г. с авторския спектакъл „Tiger Country“. Безспорен е интересът към новия прочит на „Рокендрол“, който се радва на пълни зали от началото до края на сезона. По време на представлението забелязах изключително съсредоточено и интензивно присъствие на зрителите, точните им реакции и искрено удоволствие от един труден за следене, съставен от дълги диалози текст, но поднесен прецизно и вълнуващо от актьорите в продължение на почти три часа.

„Рокендрол“ е пиеса с амбициозен обхват, който съчетава световете на рок музиката, изкуството, политиката и личните взаимоотношения. Този текст на Стопард може да бъде разгледан и като автобиография на самия него, описвайки чешкото наследство и британската идентичност на главния герой Ян. Действието в пиесата кръжи между Чехословакия и Кеймбридж, като се проследяват годините от началото на Пражката революция през 1968 г. и нейното потушаване от Съветския съюз до Нежната революция  през 1989 г. и последствията от нея.

Представлението започва със звука от акустична китара и песента на Сид Барет „Golden hair“. Зрителите сa разположени от двете страни на кръгла сцена. В зависимост от мястото, някои не виждат всички игрални пространства по време на представлението, но въпреки това не се нарушава цялостното възприятие. Това разположение в два срещуположни сектора сякаш пречупва традиционните представи за гледане на театър и създава усещането че зрителят е пряк участник в случващото се на сцената. По средата са разположени дивани и маса в британски стил, които са точно като описанието, което прави  Том Стопард в ремарките на пиесата си. Това е домът на Макс. От дясната страна е поставена дървена библиотека с книги и прилежно подредени грамофонни плочи. По-късно ще стане ясно, че това е колекцията от любимите музикални парчета на Ян. Това, което ми направи силно впечатление е, че сценографските решения на Ана Рийд успяват да уловят ярките визуални разлики между Източна и Западна Европа в различните периоди, описани от Стопард от 1968 г. до 1989 г.

В центъра на драматургичния конфликт е срещата между професор от университета в Кеймбридж и негов студент. Те се запознават в късните 60-те години, когато Ян се мести в Кеймбридж да следва втора докторантура. Спектакълт ни представя две коренно различни гледни точки през очите на двамата главни герои. Единият от тях е младият чешки докторант и почитател на рок музиката Ян, който отива в Англия, защото е ужасен от репресивния режим в родината си. В контраст с неговите виждания е Макс – марксист,  чиито вярвания все още се крепят на съветския идеал. „Рокендрол“ задава важни идеологически въпроси: как можеш да останеш отдаден марксист във време на комунистически репресии? И дали сталинската репресия е по-различна от фашизма? („Сталин уби повече руснаци отколкото Хитлер“ – казва Ян в една от сцените).

Въпреки трудността „Рокендрол“ да се поддаде на режисьорска интерпретация, отговорите на тези въпроси Нина Рейн търси в интензивен прочит, който да прибави към словесния текст енергиите на всички от творческия екип. Режисьорът с увлечение следва логическите лабиринти на Стопард, най-вече през значимите образи на Макс и Ян, и техните различни виждания за промените, настъпващи през годините. Срещата помежду им служи като фокус за изследване на политически и философски теми, особено през бурния период около и след 1968-ма в Чехословакия. Ролята на Макс е поверена на актьора Натаниел Паркър, който убедително въплъщава решителното придържане към марксистките принципи. Паркър изгражда образа на Макс чрез директност на езика. Текстът на Стопард е детайлно поднесен, произнася се внимателно, с ясен и строг тон, така че неговите идеи да достигнат до публиката и най-вече до Ян, така както висшестоящите произнасят законите.

Снимка 3. Джейкъб Форчън-Лойд в ролята на Ян в „Рокендрол“ от Том Стопард, режисьор Нина Рейн, Hampstead Theatre, Лондон, 2023

Актьорът Джейкъб Форчън-Лойд в ролята на Ян опонира на своя професор, представяйки своите различни убеждения. В процеса на действието наблюдаваме неговата трансформация. От плахия, неспокоен и наивен журналист в началото той се превръща в зрял мъж с критично отношение върху политическата ситуация. По време на престоя си в Кеймбридж показва че има критична оценка към комунистическата идеология и избира да изрази своето несъгласие чрез любовта си към рокендрол музиката. Ян се превръща в олицетворение на бунтарския дух във време, в което е трудно да изразяваш собствено мнение, да бъдеш против общоприетото или наложено мислене, против политиката или властта; да бъдеш свободен. Както почти всеки съвестен журналист или писател, той търси възможност да се изразява и да изказва публично възгледите си без намеса и натиск от страна на властта. След като споделя желанието си за свобода на словото с професора си Макс, то веднага бива отхвърлено с насмешка. Според Макс, ако човек има възможност да пише за „всичко, което харесва“, то трябва да бъде изключително внимателен с това как ще бъде разбрано.

Въпреки че Ян и Макс имат дълбоки разногласия и някои биха помислили, че са врагове, тяхната връзка не е задвижвана от лична омраза. Разбира се, тя е сложна, защото и двамата имат противоположни политически и философски гледни точки, но точно заради това образите им са толкова значими. Взаимоотношенията им позволяват изследването на различни гледни точки за политически активизъм, за лична свобода и за ролята на изкуството в обществото.

В пиесата на Стопард се изследва как рокът се превръща в символ на съпротива и средство за изразяване на несъгласие. Вниманието привлича рок групата „The Plastic People of the Universe“, чиито членове трудно бих описала като „знаменитости“ в традиционния смисъл.  Тази чешка група има значителна роля в текста на Стопард, символизирайки пораждащата се съпротива от млади хора срещу политическия режим в Чехословакия през 70-те години. Техните песни са израз на бунт и на контракултурата; те са мощен символ на желанието за свобода. Членовете на групата са преследвани за „неуместния си външен вид и поведение“, за което някои от тях са осъждани и лишавани от свобода.

В хода на действията наблюдаваме все по-силното влечение на Ян към тяхната музика, и именно това е една от причините той да бъде разпитван за притежанието на „социално негативна музика“ . В следствие на което той е арестуван, а плочите му – счупени на парченца. Показателна за потисничеството на системата върху свободната човешка воля е сцената по време на разпита на Ян, в която Разпитващият настоятелно кара Ян да изяде изсъхналите бисквити, въпреки неговото нежелание.

Силно впечатление прави как музиката служи за преход между сцените. Музикалните парчета следват последователността, в която са описани в ремарките от Стопард. Публиката чува едни от знаковите рок песни като „I’ll be your baby tonight“ на Боб Дилън от 1968 г., „I still haven’t found what I’m looking for“ на U2 от 1987 г., „Welcome to the machine“ на Pink Floyd от 1975 г. и други, завършвайки с концерт на The Rolling Stones през 1990 г. в Прага. Любопитно в това представление, освен всички засегнати теми, е самата му структура, изградена от две колкото автономни части – музикалната и театралната, толкова и тясно свързани и допълващи се помежду си. 

Извън политическото влияние, музиката и любовта към нея, както и човешката свобода, се прокрадва още една драматургична линия – тази за романтичната и семейната любов. Макар да не са централни теми, тяхното присъствие също е от значение. Тези две теми служат за изследване на човека и неговите взаимоотношения с другите хора в контекста на политически и културни промени.

От една страна, романтичните взаимоотношения можем да разглеждаме през образите на Ян и Есме – дъщеря на Макс и Елинор. В първата сцена от спектакъла виждаме Есме, облечена в бяла рокля и венец от цветя в косата ѝ, в разговор с Ян, от който оставаме с впечатление, че би последвала романтична връзка между тях. В спектакъла Есме е представена като „цветното дете“ – символ на бунта и свободата. Изпълнението на актрисата Фийби Хорн изобразява младата Есме, изпълнена с енергия, любопитство и ангажираност с промените в света около нея. В хода на действията наблюдаваме как пътищата на Есме и Ян се разделят и всеки се изправя пред лични предизвикателства до последната финална сцена, в която двамата са заедно на концерт на The Rolling Stones. Есме, също като Ян, преживява трансформация, повлияна от социално-политически промени. Убежденията на баща ѝ в комунистическата идеология попречват на нейното желание за свобода и сбереализация да бъде прието. Във втората част от спектакъла изпълнението на актрисата Нанси Карол като възрастната Есме показва разочарованието, с което започва да живее нейния образ.

От друга страна, Елинор (в изпълнение на Нанси Карол отново) и Макс се сблъскват с предизвикателствата на семейния живот. Образът на Елинор е важен, тъй като чрез него наблюдаваме перспективата на жена и майка, в опитите й да изпълнява безпогрешно ролята и на двете, но едновременно с това и да не прикрива собствените си емоции и възгледи. Като съпруга на Макс тя се опитва да споделя идеите му за марксизма, за да допринесе за семейното разбирателство. Този аспект на нейния характер подчертава компромисите, които тя е готова да направи.

Няма как да не отбележа сцената с изключителното изпълнение на актрисата Нанси Карол, която чете любовната поезия на Сафо, изграждайки един емоционално наситен образ на Елинор. Стиховете на древногръцката поетеса в контекста на представлението асоциирам с непоколебимата сила, която притежава жената. Независимо през какви изпитания, болести и промени преминава една жена тя е силна, когато обича и е обичана. Болна от рак на гърдата, едно от последните желания на Елинор към мъжа ѝ е единствено да я подкрепя такава каквато е, дори това да означава пренебрегване на собствените идеали от страна на Макс.

Спектакълът „Рокендрол“ в Театър „Хампстед“, режисиран от Нина Рейн, бих определила като кръстопът между политика и изкуство, който ни представя един от най-значимите и трудни периоди в световно развитие, през различните погледи на три поколения. Не е изключение, че и тази пиеса илюстрира находчивия, наситен с интелектуална дълбочина език на Стопард. Режисьорката Нина Рейн успява да улови ключовите елементи от сюжета и да съживи едни от най-емблематичните рок песни на миналия век. За изграждането на всички 19 образи заслуга имат най-вече въздействащите изпълнения на 10-мата актьори. И за да се доближите истински до финала на този спектакъл – пуснете си „No security“ на „The Rolling Stones“ и се почувствайте свободни, поне за миг.

„РОКЕНДРОЛ“
от Том Стопард
режисьор – Нина Рейн
дизайнер – Анна Рийд
дизайнер на осветлението – Питър Мъмфорд
дизайнер на звука – Тинджинг Донг
участват: Нанси Карол, Хасан Диксън, Джейъб-Форчън Лойд, Фийби Хорн, Жана Крипа, Джорджия Ландърс, Емили Майтън, Брендък О‘Конър, Натаниел Паркър, Колин Тиерни

Премиера 6 декември, 2023 (представления до 27.01.2024), Hampstead Theatre, Лондон