Между пандемията и войната: европейски адаптации на антични трагедии

МИРЯНА ДИМИТРОВА

В края на миналата година в СУ „Св. Климент Охридски“ се състоя представянето на книгата на доц. Николай Гочев „Трагедията“, в която авторът, преподавател, изследовател на античността и преводач, предлага мащабен преглед на темата на основата на различни свои разработки. От прочутите трагици Есхил, Софокъл и Еврипид, през откъслечните сведения за по-непознати фигури, до рецепцията на трагедията във „Фауст“ и философската призма на Ницше и Хегел, този ценен и навременен труд дава повод за един критически поглед към нестихващото въздействие на античните трагици върху съвременния европейски театър. През последните три години Европа е белязана от събития, които за жалост са твърде удачни за преосмисляне на човешкото битие през призмата на античната трагедия. От една страна, налице са необясними или поне трудно контролируеми от човека фактори като пандемията, която освен неизбежната културна асоциация с чумите от отминалите векове, съвсем реално изправи дори на-напредналите системи за здравеопазване пред заплаха. От друга страна, войната на Русия в Украйна въвлече Европа в ситуация, в която изборът на страна води до усещане за мрачна предопределеност и цикличност на историята. Темата за съдбата, макар и не толкова за божествения произвол, намира израз в констатацията, че човешките съдби се управляват от стремеж за власт, насилие и манипулация.

„Ерата на гнева“ по Еврипид и Есхил, режисьор Иво Ван Хове, 2021, фотограф Ян Версуейвелд

            В такъв обществен и културен климат античната трагедия вирее особено добре. Неслучайно премиерата на „Антигона“ на Жан Ануи е през 1944 г. по време на нацистката окупация на Париж, като сблъсъкът между властта и моралното право на нейната опозиция в случая е ясна алюзия към френската съпротива. През годините тя е играна от звезди като Лорънс Оливие, Вивиан Лий и Марлон Брандо, а на българска сцена постановката на Александър Морфов за Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен с участието на Деян Донков и Милена Ерменкова гостува на Народния театър през този и следващия месец. Още една гостуваща постановка е и „Едип и пророците“ по Софокъл и текст на Александър Секулов, постановка Диана Добрева (Драматичен театър – Пловдив). И двете показват сякаш възродения интерес към търсенето на ключовете на човешката същност именно в античния първоизточник.

Усещането, че античната трагедия никога не е отстъпвала върховната си позиция си на коментатор на човешкото битие се потвърждава и от други три съвременни европейски трактовки, създадени през последните три години, които впечатляват с донякъде сходната естетическа трансформация на античните фабули в съвременни разкази. Радикалното осъвременяване е на всички нива: като текст – това са адаптации, които модернизират оригиналните сюжети както езиково, така и ситуационно; като сценография – действието се развива в наши дни с препратки, макар и често индиректни, към познати реалии.

Трагиците биват адаптирани към съвременността с болезнен натурализъм в постановката на Иво Ван Хове „Ерата на гнева“ (2021 г.). В типичния за белгийския режисьор епичен мащаб и продължителност (над 3 часа) са вплетени пет трагедии на Еврипид („Ифигения в Авлида“, „Троянки“, „Хекуба“, „Електра“, „Орест“ и една на Есхил („Агамемнон“). Създавайки един цялостен наратив, подобно на конструкцията на „Римски трагедии“и „Кралете на войната“по Шекспир, Иво ван Хове разказва за историята на рода на Атрей и неизбежния и дълбоко порочен кръг на отмъщението. Акцентът е върху страдащите – жените, загубили близките си мъже в битките, на които се налага да понесат всевъзможни унижения и страдания. Тези, които не могат да отвърнат в началото, постепенно набират сила, за да могат да нанесат също толкова съкрушителен удар на враговете си. Такива са и Електра и Орест, децата на Агамемнон, отмъщаващи за смъртта на баща си. Ван Хове набляга на опасността от радикализацията, легитимирането на насилието чрез каузите на войната и насадени идеали и колективна виктимизация, от това личните вражди да се пренесат и в следващите поколения и така да доведат до разпад на цялото общество.

През 2021 г. друг прочут европейски режисьор – Томас Остермайер създаде постановката „Едип“, съвременна адаптация от Мая Заде, дългогодишен драматург в театър „Шаубюне“ – Берлин. След като години наред Остермайер избягва античните трагедии, тъй като не вярва в идеята за съдбата, той и Заде се захващат с проекта по настояване на организаторите на театралния фестивал в античния театър Епидавър в Гърция. Заде, макар и базирала текста си върху мита за Едип основно според Софокъл, експериментира с идеята да пресътвори от него психологическа камерна пиеса, такава, в която боговете липсват и така влиза в своеобразен диалог с античния трагик. Остермайер и Заде демонстрират непреходността на „Едип цар“ чрез рефлексия върху проблемите, познати от античността – хюбрис и илюзията за свободната воля.

Кристина, собственик на химическа компания е на почивка с Михаел – младия ѝ любовник и баща на бъдещето ѝ дете. Появява се брат ѝ и разкрива, че Михаел провежда свое тайно разследване на химическо замърсяване, с източник фирмата на Кристина. Тереза, приятелка на Кристина, също носи лоши вести и напредването на деня в идиличната гръцка вила води до истинска перипетия, която, по античния канон, преобръща живота на героите. От значение е, че на Едип се придават съвременни качества, чрез които зрителят да се олицетвори по-лесно с класическия персонаж. Той е представител на младото поколение, търси истината и, отдаден на екологичната кауза, се изправя срещу властта на старата генерация. Ако замърсяването заменя мора в Тива, то мястото на боговете е заето от корпорациите. Запазен е принципът за единност на действието, но Заде дава по-изразен глас на Кристина (Йокаста) и трансформира образа на Тирезий в приятелката Тереза.

Лесли Шарп (Филоктет) в „Рай“ по драмата „Филоктет“ на Софокъл, режисьор Иън Риксън, Национален театър, Лондон, 2021, фотограф Хелън Мъри

Изцяло женски състав определя и облика на постановката „Рай“ (2021 г.) по драмата „Филоктет“ от Софокъл, в нова версия от Кей Темпест, с режисьор Иън Риксън (Национален театър – Лондон). Поет, драматург и изпълнител, Темпест успява да вдъхне енергия от XXI век на историята за срещата между Одисей и прочутия войн Филоктет, изоставен на остров Лемнос именно от Одисей, който десет години по-късно има нужда от него и от легендарния прочут лък на Херакъл, който тогава е притежание на Филоктет, за унищожаването на Троя. Действието на драмата е пренесено в днешни дни, но все пак извън времето – съвременни военни униформи са редом с оръжията, дарени от боговете. Безвременни са и темите за честта, смелостта и изгнанието. Най-впечатляващ е оригиналният финал – Одисей е ранен и е изоставен на острова, подобно на Филоктет, а последният отплава към родината си. Лъкът е изгорен от хора, състоящ се също от жени – местни жители на острова.

Интересът към древногръцките митове е изразен в творчеството на Темпест – още през 2012 г. в поетичното им (тя вече говори за себе си като небинарна личност) представление „Чисто новите хора от античността“ боговете ходят сред нас. Вдъхновението за „Рай“ идва, след като Темпест присъства на четене на „Филоктет“, проведено с бивши военнослужещи, а в изцяло женския актьорски състав, но без смяна на пола на ролите, рефлектират идеи за мъжествеността и доколко тя е въпрос на външно представяне или вътрешна характеристика.

Разбира се, тази селекция не е изчерпателна. През 2023 г. още една постановка на Националния театър, „Федра“, нова пиеса от Саймън Стоун, по текстове на Еврипид, Сенека и Расин, представи любовното увлечение на съпругата на Тезей към заварения ѝ син в светлината на британското пост-Брекзит общество. През април 2024 г. в „Комеди франсез“ се очаква премиерата на проекта „Три пъти Одисей“ от Клодин Галеа, режисьор Летисия Гедон, който ще се фокусира върху отношението ни към времето и колективното подсъзнание, а  фигурата на героя ще се дефинира от срещите му с три ключови жени – Хекуба, мистериозната жена от морето и Пенелопа.

Накрая, един ретроспективен поглед. Точно преди двайсет години, в постановката на сър Питър Хол „Вакханки“ на Еврипид (версия на Колин Тийвън), отново в Националния театър, зала „Оливие“ (изградена по модел на Епидавър), актьорите бяха с маски, а костюмите и сценографията стилизирани, доближаващи се до античните. Днес, световните културни и политически турбуленции сякаш се нуждаят от нормализирането на античната трагедия като осъвременена форма и съдържание. А дали съвременната публика преминава през катарзис? „Несъмнено това очистване е приятно; но по-важното е, че то помага на човешката природа да се поддържа в най-доброто си състояние“ (Гочев, „Трагедията“, 160).