„Неведение“ – спектакъл за пътуването на човешката душа и театърът като свещенодействие.

Интервю на Елица Йовчева с Албена Ставрева

ЕЛИЦА ЙОВЧЕВА

Народен театър „Иван Вазов“, фоайето пред сцена „Апостол Карамитев“. 21:05ч. Вратата на салона леко се отваря. Отвътре излизат притихнали, замислени хора със светли, одухотворени лица. Пристъпват мълчаливо и смирено, като в предверие на храм. Постепенно залата се опразва и гласовете секват, но в нея още витае възторгът от продължителните аплодисменти. Въздухът е сгъстен като от досег с някакво тайнство. Тишина и поемане на дъх след преживян катарзис. На сцената – стол, куфар и голяма електрическа крушка. Приключил е моноспектакълът „Неведение“. Но какво е започнало с него?

Премиерата на „Неведение“ се състоя на 19.11.2022г. Постановката веднага беше обявена за едно от явленията на българска театрална сцена за сезон 2022/2023. Албена Ставрева – автор на театралния текст и сценографското решение, режисьор на спектакъла и изпълнител на ролята на Гичка Кукуто – получи високо признание както от публиката и театралите критици, така и от своите колеги. Искреното, непринудено присъствие на актрисата, личното говорене и изповедният тон на нейния текст ѝ донесоха заслужено внимание, номинации и награди, сред които: Номинация за Награда ИКАР 2023 за главна женска роля за спектакъла „Неведение“; Специална награда на Община Шумен за спектакъла „Неведение“; Награда от Международния театрален фестивал на комедийния и сатиричен спектакъл за женска роля в спектакъла „Неведение“; Награда от Националния фестивал на малките театрални форми във Враца за женска роля в спектакъла „Неведение“; Награда АСКЕЕР 2023 за моноспектакъл за спектакъла „Неведение“.

Пиесата проследява историята на Гичка Кукуто – възрастна жена, която не знае, че е възрастна. Останала сирак скоро след раждането си и отгледана от своя дядо, тя все още мисли и възприема себе си като малко дете. Заключена сама в камбанарията на църквата, повлечена към  прага на смъртта, Гичка Кукуто ни превежда през лабиринта на спомените от едно отдавна отминало детство, преживявано като актуално и болезнено настояще. Текстът на Албена Ставрева разказва за пътя на човешката душа, за „късите крака“ на лъжата и манипулацията, за доверието, прошката и любовта като спасение – теми, които вълнуват авторката през целия ѝ живот. Вплитайки своя индивидуален свят в тъканта на персонажа – лични спомени, емоции и теми – Албена Ставрева присъства като Гичка Кукуто пълнокръвно и достоверно, влиза в изповедно общуване с публиката и говори открито за човешките неволи и недостатъци. И така, в малко, забравено от Бога село, в което „няма държава“, а само обичайните неща – училище, хоремаг, църква и гъби напролет – прозвучава вечният въпрос:Колко може (и трябва) да понесе  човешката душа?

За темите в спектакъла и етапите в творческия процес разказва Албена Ставрева в интервю с Елица Йовчева.

Откъде дойде идеята за моноспектакъла „Неведение“?

Всичко тръгна от спектакъла „Народът на Вазов“ в Народен театър „Иван Вазов“. Режисьорът Диана Добрева ми позволи да оставя един текст, който сама написах за героинята си. Там тя се казва Дана Кукуто, но е съвсем различна от Гичка Кукуто. Но покрай това писане на мен започнаха да ми идват в главата истории за Гичка Кукуто. И много изтормозих Диана Добрева, защото два-три пъти ѝ четох някакви неща, но тя нямаше как да остави всичките, защото ролята на Дана Кукуто е малка. И аз просто започнах да пиша истории… И другото, което много добре си спомням… Когато за първи прочетох на Диана текста, който остана в „Народът на Вазов“, тя ми каза: „Сега, аз ако съм, ако имам време, ще се хвана и ще направя един моноспектакъл“. Това, че човек, който аз много уважавам като творец, каквато е Диана Добрева, харесва как пиша, ми даде много.

Коя е основната тема в „Неведение“?

В „Неведение“ е много важна темата, че първо човек живее като видение, а после живее като неведение. Това е игра на думи. Самият спектакъл минава през три възлови смисъла на видения – неведения, докато се стигне до последния – ако се вгледаш в неведението, което е всеки човек, откриваш, че всеки един човек е всъщност видение и всеки един човек е важен. Изначално не бях вложила този смисъл, но когато подреждах кой откъс къде да бъде, тогава вече придадох тази важност: „Значи, туй било, първо живееш като видение, после живееш като неведение.“

Коя беше изходната точка за текста „Неведение“?

От самото начало, когато ми се появи тази героиня като идея, аз знаех каква е. Знаех, че е възрастна жена, която не знае, че е пораснала. Останала е на нивото на дете в главата си, нищо, че говори много мъдро за дете. Неща за хората, неща простички, но мъдри. Знаех и че просто иска да си играе с децата. Я си представи, тя е искала да играе с техните родители, после с техните деца, после с децата на техните деца… И е вече много възрастна. Знаех също така, че искам зрителят да не знае, че тя е възрастна. Да, тя е видимо голяма жена, но никой не знае, че е много, много възрастна жена. Исках да я има изненадата на финала, затова шапката я свалям чак накрая.

До каква степен ти самата като личност присъстваш в текста си?

Знаеш ли, аз имах най-добрите родители. Ако ги нямах, не бих могла да пиша за човек, който  няма родители. За това, че всеки трябва да си има родители, които да се грижат за него. В моя живот аз съм от другата страна и точно заради тази любов, която съм получавала от моите родители, можах да напиша „Неведение“. Докато съм писала, не съм го мислила, но после осъзнах, че много от случките са реални случки от моето детство… Или думи, които си спомням, че дъщеря ми ми е казвала… Случки от моя личен опит. Например, баба ми се казва Евангелиана, героинята също се казва Евангелиана. Дъщеря ми, като беше малка, веднъж видя едни умрели рибки, и каза: „А, как хубаво плуват до гръб…“ В „Неведение“ удавените кученца плуват по гръб, но малкото дете не разбира, че са умрели и затова плуват по гръб, и се радва. И Гичка Кукуто, понеже е останала на нивото на малко дете, в тази чистота на детството, и тя не може да разбере. Когато скача в житото, това също е истински случай, само че аз го предадох по друг начин. При мен истинската случка е, че аз скачам, но сестра ми ме вади. Виж какво доверие съм имала към сестра ми, докато Гичка децата я зарязват. Същото е и с дядото, който е поп. Моят прадядо също е бил поп. Дядото, който прилича на черно хвърчило, този образ съм го видяла наистина. Веднъж, когато за пръв път заведох дъщеря си на море, видях такъв поп, който пускаше хвърчило, и този образ за мен въплъти цялото… Останал ми е през всичките тези години като запечатан спомен и любов. Останало ми е и усещането за изпитана болка, когато някой се е държал лошо с мен.

Как пишеш?

Ако седна целенасочено да пиша, не мога. Истината е, че нищо не съм поправяла в текста. При мен думите просто си идват, ей така… Ако не ги запиша на момента, после мога да се сетя каква е била темата, но никога повече не бих могла да го напиша с тези думи, с които ми е хрумнало. Затова винаги ходя с много тетрадки. И трябва веднага да го напиша.

Би ли могла да формулираш етапите в процеса на писане, през които премина?

Първо пиша несъзнателно. Думите просто се появяват някъде, не в мозъка, не в устата, не в ръката, по много странен начин…. Не е търсено и не е целенасочено. В началото написах хиляди случки за героинята от първо лице Текстът така си тръгна – като монолог. Постепенно в случките се появиха и други герои, като двамата мъже от властта например –  извадка на хората, които се стремят към власт в лошия смисъл на думата. Те също не са търсени нарочно, просто се появиха. Друг пример е следният: „Ние в нашето село нямаме държава, имаме черква, училище, хоремаг, смесен магазин, има и гъби напролет в гората.“ Това пак не съм го търсила съзнателно, но после, когато се замислих, си казах: да, в моето детство в моето село имаше само това – черква, училище, хоремаг, смесен магазин, и има гъби напролет.

Какво се случи, когато започна да сглобяваш финалния вариант на текста?

Това ми беше най-трудното, защото всичките истории много ги харесвам. Някои от тях са прекрасни, толкова смешни, а някои – толкова тъжни… Но когато вече исках да го направя като пиеса – с начало, развитие и край – видях, че някои истории не ми вършат работа за пиесата, че  не носят нищо повече, че казват същото и трябва да ги махна, колкото и да ми харесват. Всъщност, за една нощ подредих цялата пиеса – тази случка тук, тази-тук, тази-тук. Видях какво се случва цялостно в текста и какво липсва и, след като я подредих, дописах още малко. При подреждането написах едни, поне на мен, много, много любими неща, но пак без да ги мисля рационално. Когато беше готова конструкцията, тогава се появи срещата с двамата мъже, тогава написах разговора с децата, които я карат да скача в житото. Преди това я имаше случката, но разговорът го нямаше. Дописах нещо и за финала. Отначало, когато Гичка Кукуто говори, зрителят разбира, че тя не може да смята. Нали казва: „имаше 90 човека, даже може и да бяха 11, там някъде“. Тя смесва пространството, времето, цифрите. Накрая сложих за трети път заиграването с цифрите 11 и 90:  „там, отвъд, на оня свят, ако имам родители, те точно там ще ме чакат. Ще се скрия за малко и после ще кажа – майко, татко, ей ви е вашата Евангелиана, тя ва намери, майко, татко, аз съм станала вече на 90, даже може и да съм станала на 11. Там някъде“.

Случайни ли са тези цифри?

Случайни са от гледна точка на това, че просто ми хрумнаха. После, когато помислих защо са и дали да не сложа други, си казах – не. Да си представим финала – това е една възрастна жена, която не е разбрала, че е възрастна, но наистина е много възрастна, към 90. Освен това, като мелодия ми харесаха… 90-11. Крайни са. Ако ги приемем като знаци, 90 е знак за старост, а 11 е, все пак, за дете, за детство.

След първия вариант на текста прави ли корекции?

Не. Само допълвах, докато репетирам, докато го казвам като текст, за да го науча наизуст. И, докато го казвам, изведнъж още нещо ми хрумва… Сякаш наистина съм заживяла с героинята и все едно тези мисли са на това реално същество, как то говори. Не съм аз, все едно, че тя говори.

Мислила си съзнателно за евентуалния ефект на текста върху бъдещия зрител?

Да, мислила съм. Всъщност, това беше най-хубавото, че, пишейки текста, аз можех да направя каквото искам. Някои от сцените са много тъжни. И аз, когато ги изричах, понякога не можех да продължа. Как ще го продължа този спектакъл, то ще стане много тъжно? И си казах: тук искам веднага да следва нещо смешно. И веднага написвах смешна сцена. Пак по този начин, интуитивно. Не да седна да я измислям, а, когато ми се появи в главата, си я записвах. Но да е смешна! Когато свършва спектакълът, винаги казвам: о, вие май ме викате на бис, аз трябва да почна отначало. Всички хора се разсмиват там. Това съм го оставила, защото искам зрителят да излиза с усмивка, да му е леко, на последното, което види от сцената, да се засмее. Знаех, че искам след много тъжна сцена веднага да има смешна сцена: едно, аз за да се събера, за да мога да продължа нататък, и второ, на зрителя да не му стане много тежко и тъжно.

Има и друго, което пак интуитивно го направих. Спектакълът тръгва леко – върви, върви, върви, хората не знаят накъде ги водиш… И, като го подреждах, остави, че хронологично ми върши работа, драматургично как съм ги подредила историите, но аз исках просто много леко да заведа хората дотам… Това нарочно съм го направила, защото знаех как свършва. Много е тъжно на финала, когато тя… Разбираш ли, по много лек и неусетен начин исках да ги заведа до това… до това умиране, където и самите хора, приемайки тази героиня, да заживеят в един друг свят, който да бъде някакво истинско случване за тях.

Мислила ли си съзнателно за своята героиня като за препратка към нещо друго?

Че повече неща стоят за думите? Да. Истината е, че, докато пишех, толкова много ме вълнуваха тези неща, които написвах, че аз просто нямах търпение и други хора да ги чуят. Нямах търпение това лято, докато получа яснота дали ще го играя, някъде ще могат ли да го видят хората, исках на колкото може повече хора да го покажа точно заради това, което стои зад думите. Защото мен самата много ме вълнува, разсмива, много неща искам да кажа, за които съм си мислела през целия живот. Примерно, когато Гичка говори за родителите си на финала, виж, това съм го направила с разума си, написах: „Неска ще си говорим, утре ще работят, 11 дена ще ми казват, че ме обичат.“ И после си казах, това не е честно, дядото я е отгледал, защо тя не мечтае и за дядото? И добавих: “Ще пускам хфърчило с дядо…“ Това са теми, върху които съм разсъждавала през живота си. Например дете, което е родено от биологичните му родители, но те не са се грижили за него, а го отглеждат други хора – за мен тези хора, които са го отгледали, те са истинските родители, а не другите.  Много теми, които лично са ме вълнували, без да ги търся съзнателно, съм ги включила в текста. Всичките срещи… И като дете, и като възрастен.

Личното говорене и ангажирането с темата ли прави спектакъла ти толкова убедителен и въздействащ?

Да. Аз точно затова нямах търпение, защото съм обикновен човек, който се вълнува от такива неща – детството, родителите, лъжата, любовта, манипулацията. Моят дядо казваше: „на лъжата краката са къси“ или „с тая уста, с която ям, няма повече да пея мръсни песни и да казвам мръсни думи“. Това са важни неща, както и милостта към големите: „А, значи на големите не им се скъсяват краката, като лъжат! Горките големи, те няма как да разбират, когато излъжат!“ или „А, значи и големите ги е страх от тъмното? Какво ми се правят на много големи тогава?“ Така че, да, затова този спектакъл докосва хората и затова аз нямах търпение просто да го видят. Защото понякога така се изгубваме или изплашваме с годините, че… За душата на човека е този спектакъл.

На какво разчиташ, когато си на сцената? В спектакъла нямаш партньор, нито много реквизит или декор?

Разчитам на смисъла на думите и емоцията, която предизвикват тези думи в мен.

Какво е за теб „Неведение“?

Знаеш ли, на този спектакъл гледам като на спасение. Като че за първи път аз като творец мога да помогна точно заради ей тия думи и тази надежда, която мога да дам… „Туй просто чудеса са, туй са нивидения и ако моим да ги видим, те се превръщат във видения.”

Какво стои зад думите в „Неведение“?

Човешката душа.

Първите дати за новия театрален сезон 2023/2024 са 9-ти, 19-ти, 30-ти септември, 4-ти и 13-ти октомври в Народен театър „Иван Вазов“.