ПАМЕТ, ФИКЦИЯ, РЕАЛНОСТ

Една от основните цели на СЦЕНАрт е да бъде пространство за дебат по съществени теми и въпроси на театъра и обществото и, специално, на начина, по който театърът рефлектира на ключовите проблеми на обществото и света днес. Дебатът „Памет, фикция, реалност“ беше провокиран от спектакъла „Да яздиш облак“ на известния режисьор на документални спектакли и визуален артист Раби Мруе (Ливан/ Германия), който беше показан на 4 юни в програмата на Световен театър в София 2023  и на 7 юни на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ . Модератор на дебата е театроведът Деница Езекиева

ДЕНИЦА ЕЗЕКИЕВА: Особено ми е приятно да говоря с Вас, Раби, относно проекта, който е включен в програмата на платформата Световен театър в София и в афиша на Международния театрален фестивал във Варна. Радваме се, че ще можем да споделим това интервю с нашата публика във Варна и София и че ще поговорим за „Да яздиш облак“, който е много наситен като спектакъл и театрално случване и принадлежи към областта на съвременното изкуство. Затова бих искала сега да смесим границите между театър и съвременно изкуство, тъй като извън страната си Вие сте известен най-вече като творец в сферата на съвременното изкуство и нашата българска публика би искала да се запознае по-подробно с Вашите творчески методи и начини за комуникиране с публиката. Така че бихте ли споделили с нас Вашите подходи по време на творческия процес – не само за „Да яздиш облак“, но и по принцип.

РАБИ МРУЕ: Много благодаря. Много съм щастлив, че ще представим този спектакъл в България. Преди много време имах възможността да посетя варненския фестивал с друг проект, наречен „В търсене на изчезналия служител“. Престоят ми в България беше много кратък, нямах възможност да разгледам града и страната ви. И така…Изучавал съм театрално изкуство, тъй че отправната ми точка, основата ми е театрална, а не е в полето на визуалните изкуства. Затова, много скоро след като започнах да създавам творби си, собствените ми театрални продукции, започнах и да си задавам въпроси относно значението и смисъла на театъра. Защо правим театър и как правим театър в днешно време? Струва ми се, че по онова време, говоря за 90-те, когато започнах, но и сега, поддържам тези въпроси живи, дишащи, през цялото време: каква е същността на театъра и как правим театър днес? Всеки ден нещо се променя, ние самите не сме фиксирани, непроменими. Именно затова трябва постоянно да си задаваме въпроси относно същността на това, което правим и за това как го правим, особено въпроса за репрезентацията, който е свързан с театъра и дори с изкуството като цяло. И така, как …… как правим театър, какво е взаимоотношението с новите технологии, какво ни носят те. Не става дума само за използването на технологиите, а и за това какво тяхното приложение привнася в една медия, чиято основна характеристика е, че се случва тук и сега – това е театърът. Тъй че как можем да се отнесем към този въпрос с оглед на новите технологии, социалните медии, с този живот в мрежата. Ето например в този момент, ние провеждаме това интервю с картина и звук по интернет и ЗУУМ. Така че, всички тези въпроси… В началото, през 90-те може би те не бяха така ангажирани с новите технологии, но бяха свързани с изображението, репрезентацията, както и с езика на тялото, защото един от основните въпроси тогава беше как да създадем език на тялото, отразяващ реалността на гражданската война, която току-що беше приключила, петнайсет години гражданска война. Как бихме могли да репрезентираме тялото, което е изстрадало всичките тези години на зверства, войни и сражения. И така тези въпроси всъщност ме накараха да разширя гледната си точка и, правейки театър, започнах да дискутирам различни теми и изразни средства с приятели специалисти в различни области, сред които архитекти, видео артисти, режисьори, писатели, философи, графични дизайнери. Лека полека, всичко започна да се разкрива пред очите ми и театърът се превърщаше в нещо все по-голямо и наистина интересно, носещо нещо ново всеки път. Опитваш се да отговориш на даден въпрос, а след това изниква следващ – така идеята да правиш театър се поддържа винаги свежа, няма нищо общо с това да изпаднеш в някаква рутина или пък да се придържаш към даден метод през цялото време. Тъй че, не, нямам метод, фиксиран метод, чрез който да създавам театър и изкуство. Единственият метод е да разчупвам методите, които откривам.

Раби Мруе

ДЕНИЦА ЕЗЕКИЕВА:  В едно интервю, което сте дали за списание Frieze, Вие твърдите, че реалността винаги е въпрос на гледна точка. И така, относно „Да яздиш облак” – каква беше основната отправна точка в началото на сценичния процес? Дали това беше травмата на брат Ви и неговият преход през новото му съзнание или състояние на безсъзнание? Беше ли това начин да се опитате да му помогнете да се завърне или пък да отиде някъде другаде? Разкажете ни повече за това.

РАБИ МРУЕ:  „Да яздиш облак” няма нищо общо с травмата, с лечението или излекуването, с помощта за брат ми на психологическо ниво. Ясер получи това нараняване през 1987 г., а ние създадохме представлението през 2013 г. Тъй че, да, това беше преди много време; той вече е преодолял тази травма и има свой живот. По-скоро това е връщане към инцидента, за да разкажем неговата история, но не като разказ за травма…

Д.Е… Преживяване…

РАБИ МРУЕ:  … По-скоро начин…

Д.Е…Метафора?

РАБИ МРУЕ:  Метафора, и също така начин да зададем въпроси за езика като такъв, защото това, което ме заинтригува когато той получи нараняването беше състоянието на афазия, в което изпадна. Афазията е загубата на способност на човек да говори и да пише, проблем на репрезентацията, езика. Винаги съм бил запленен от това как той на седемнайсет години трябваше да се научи отново да говори и да пише, така както децата се учат, като дете. Освен това се удивявам от начина, по който той си възвърна езика и го усъвършенства – стана поет и публикува книги с поезия. „Да яздиш облак“ е заглавието на първата му стихосбирка и аз го взех назаем за това представление. За мен езикът е особено важен, защото чрез думите, говора и писането ние се различаваме от животните и се превръщаме в така наречените от Аристотел „политически животни“. Можем да създаваме метафори, да пишем поезия, да обсъждаме абстрактни понятия като демокрация, правосъдие и т.н. Това са основните идеи, които ме накараха да се захвана с тази тема, въпреки че тя беше предизвикателство за мен – след всичките тези години тя все пак остава чувствителна за презентиране и репрезентиране на сцената.  Също така, не исках публиката да изпитва съжаление към брат ми, да чувства емпатия към него, не, исках той да бъде представен като един обикновен човек, като всеки от нас, да бъде независим, да прави каквото иска и да използва езика и театъра за да изрази въпроси, които понякога са и доста философски.

Д.  Значи затова всичко, което съм чела за Вас има отношение към идеята Ви да представяте политически проблеми. Абстрактни теми като демокрация, заедност, общност, колективни чувства и травми, но… чудех се къде е политическият елемент и чрез Вашите отговори откривам, че Вие възприемате театъра не само като място, на което да призовете тези абстрактни идеи, но и като политика, в смисъла на линия на поведение, като абстрактно пространство, където можете да говорите не само за война, но и за чувства, битие, емоции… Така ли е?

РАБИ МРУЕ:  : Да, така е, бих искал подчертано да разгранича заниманието с политика в тесния смисъл на думата и от това да имаш отношение към политиката и нейното значение…

Д.Е.: Това е много важно…

Ясер Мруе в „Да яздиш облак“, спектакъл на Раби Мруе (Ливан/ Германия)

РАБИ МРУЕ:   Разбира се. Политическият аспект в театъра е много значим, но не е необходимо да се прави политика в тесния смисъл на думата. Не се интересувам от изкуство, което се занимава с политика в тесния смисъл. Така че, през цялото време в „Да яздиш облак“ се опитвахме да изградим фрагментиран наратив, но всеки фрагмент съдържа въпрос или по-скоро… съзерцание, което всъщност е и човешкото битие – да се размишлява относно даден проблем или ситуация. Така например, има един сегмент, в който той говори за снайпериста, който го е прострелял. В Ливан има закон за амнистията и така всички престъпници, всички, които са извършили престъпления по време на гражданската война, са пуснати на свобода, все едно нищо не се е случило. А в Ливан са извършени много престъпления. Също така, има нещо интересно в закона: когато престъпник е заловен, преди да бъде съден, той трябва да направи възстановка на деянието си, на местопрестъплението. Ясер се питаше кой, в отсъствието на престъпника, който е на свобода, щеше да направи възстановката на стрелбата. Тъй че това е интересен въпрос – философски, но същевременно и политически. Има много фини въпроси, които се проявяват в наратива без да го утежняват; но те са там. Например, темата за сънищата – в един момент, когато той беше ранен, не сънуваше изобщо. Нямам предвид, че не помнеше сънищата си, не, той просто наистина не сънуваше. По-късно, когато започна да мисли за бъдещето си, в неговото физическо състояние, с трудностите, които изпитваше, в неравностойно положение, той започна да мисли за бъдещето си – какво ще прави с ръката, която не може да използва така както преди, с нарушени езикови способности, със заекване. И когато започна да разсъждава за бъдещето си, сънищата му се завърнаха. Той започна да сънува отново и вероятно е имал и лоши сънища, кошмари. Това се случи се заради бъдещето – когато започнеш да разсъждаваш за това, което ти предстои, да се притесняваш какво те очаква, може би тогава започваш да сънуваш отново, да мислиш отново с неосъзнатото, с подсъзнанието, което се активизира когато човек спи. Но всъщност въпросът за него беше дали е добре да сънуваме или не. Това е въпрос, но той не му дава отговор. Зависи, не знам.

Д.Е.: Вероятно никой не може да даде отговор.

РАБИ МРУЕ:  : Да, така е.

Д.Е.: Защото той задава въпроси не само за себе си, но ни кара да се замислим и за самите нас…

РАБИ МРУЕ:  : Точно така, това имам предвид. Въпросите са зададени и на нас, не само на него. Това е въпрос, който и аз задавам на себе си. Бих ли предпочел да сънувам или е по-добре да не сънувам изобщо… Не знам, и аз нямам отговор, но продължавам да мисля…

Д.Е.: Да, имам чувството, че Вашите представления са винаги живи, защото в тяхното възприемане провокира нови начини на мислене, и така вероятно те живеят пълноценно като рецепция. Има ли разлики във възприемането на „Да яздиш облак“ в различните места по света, където проектът е бил представян?

РАБИ МРУЕ:  Не мога да кажа дали се наблюдават различия; сигурен съм, че те съществуват, но не между един или друг град, например, а по-скоро сред самите зрители, независимо къде се намират. Не мога да разгранича между публиката в Берлин и тази в София. И каква е разликата… не може да се каже, че българската публика е такава или онакава. Тогава въпросът, който изниква, е какви са разликите между зрителите в София и във Варна? Бих казал, че различията се откриват в отделните личности, а не в националността или географските особености. Единственото нещо, което мога да откроя е когато представихме спектакъла в Бейрут, в Ливан. Там публиката наистина знаеше за какво става дума – за тях това е позната история, не е специална, защото е за един от милионите ливанци, които са пострадали през войните и зрителите разпознават много нюанси на разказа, свързани с нашата история, с нашата местна история. Тъй че там постановката се възприе по различен начин. Аз усетих това когато я представихме в Бейрут – беше различно от който и да било друг град по света. И беше особено емоционално. Не знам защо, не очаквах да е толкова емоционално и не исках проектът да се получи толкова емоционален, но в Бейрут хората реагираха по много емоционален начин. Може би то бе докоснало специфични болезнени точки, потискани през цялата ни история. Не знам, нямам представа, но това ни кара да си припомним определени периоди и как всички ние всъщност по един или друг начин, на различни нива, продължаваме да живеем и да преодоляваме този период. Не знам как точно го „преодоляваме“, защото така както аз виждам нещата, ние не сме го надмогнали, все още сме затънали в онази реалност. Все още сме там, в разгара на гражданската война. Може би наистина не е както преди, сраженията са спрели. Но всички причини, всички, които мразят, са все още там – факторите, които водят до конфликт и дават искрата, с която се разгаря войната все още съществуват, усещат се особено силно, осезаеми са за всички хора.

Д.Е.: Въпреки въпросите, които Ви изпратих си мисля, че има някакво споделено чувство, защото ние тук също живеем, не сред бойни действия, но с война, която е много близо до нас, близо до границите ни. Много е близо, защото това се случва в Украйна, и усещането е, че тези хора са някак свързани с нас. Не е само усещане, а историческа и географска предопределеност…

РАБИ МРУЕ:  Точно така.

Д.Е.: Така че това е някакъв обединяващ фактор и съм любопитна как публиката в България ще реагира на „Да яздиш облак“. Ще Ви дам обратна връзка след спектакъла в София, ако Ви е интересно.

РАБИ МРУЕ:  Да, моля, много ми е интересно. Бихме могли да организираме отново среща в Зуум за да ми разкажете…

Д.Е.: Ще го направя с голямо удоволствие, защото, не съм сигурна дали това е интуицията ми или просто някакво усещане, но съм убедена, че ще има емоционални реакции след спектаклите в София и Варна. Заинтригувана съм от най-новия Ви проект, може и да не е най-новият, но става дума за този, за който четох в списание Frieze. Това е Вашата, нека кажем, пандемична творба, „Реконструкция на един дневник“. Бихте ли ни разказали за този проект в последните минути на нашия разговор? Изглежда като нещо ново.

РАБИ МРУЕ: Това е една несложна творба, която ми беше поръчана, проект, свързан с пандемията, която беше в разгара си тогава. Помислих си, че може би най-добрият начин да говоря за това е като покажа как графикът ми бе повлиян от ситуацията и вече нямаше как да се спазва. Това, което последва беше един вид реконструкция и затова нарекох проекта „Реконструкция на един дневник“, защото ми се налагаше да пренаредя нещата, да реконструирам. Същевременно това беше и намек за подхода ми към смесването на фикцията с реалността. Така че реконструкцията на дневника е нещо, което не е завършено. Показва този график, календар, как голяма част от планираните ми пътувания бяха отложени, как прекарвах дните си по време на пандемията – всичко това под формата на заглавия. Понякога се прокрадва някоя поема, свързана с темата на съответния ден или момент… Това е комбинация от различни неща, но те са вписани в календара така, както се вписват задачи ден по ден. Резюме на живота ми, представя живота ми по време на пандемията под формата на заглавия. Какво се случи и какво беше отменено, какво просто спря, какво продължи.

Д.Е.: Бихте ли споделили с нас как Вие лично се чувствате след всичко това, което се случи, и продължава да се случва по света? Не само пандемията, но нека кажем това усещане за загуба, което ни е обхванало, тази метафора за времето, което е отминало и никога няма да се върне отново. Имам чувството, че преди пандемията ние живеехме в нещо като балон. След това всичко той се разпадна. Мисля си, че има хора, на които им липсва живота от 2019 г., но не знам защо, но аз се чувствам по-добре днес, след всичките тези промени, породени не само от пандемията.

РАБИ МРУЕ:  Наистина, аз съм съгласен с Вас, но моето усещане е, че има много хора, които се опитват или поне са си създали илюзията, че можем отново да направим този балон и да заживеем в него.

Д.Е.: Именно.

РАБИ МРУЕ:  Сякаш нищо не се е случило. Сякаш е станал някакъв инцидент, след който можем отново да се върнем на същото място, където си бяхме и преди.

Д.Е.: И аз изпитвам точно същото усещане.

РАБИ МРУЕ:  Можем да видим как в някакво отношение целия свят се разпада. Както казахте, в днешно време войните се водят в Европа, а не извън нея, като например в Близкия изток или в други части на света далеч от Европа. Всичко се променя и смятам, че се променя за лошо, а не за добро – съжалявам, че трябва да го кажа. Може би защото също така ние не се вглеждаме в същността на проблемите, а на мен ми се иска да помисля за тях. Живеем в отрицание, стоим на повърхността и смятаме, че там се намират проблемите. Проблемът е с мигрантите, или с петрола, но всъщност има много по-сложни неща, за които да мислим и които да обсъждаме. Липсва ни говоренето, разговорът в смисъл на истински диалог. Имаме нужда да слушаме другия, наистина да се вслушваме.

Д.Е.: Добре, нека завършим разговора ни с това прекрасно изречение. Аз съм напълно съгласна с Вас. За мен беше един особено приятен половин час и се надявам, че това последно изречение ще ни предизвика да провеждаме диалози както с публиката, така и хората около нас…

РАБИ МРУЕ:  Надявам се.

Д.Е.: И аз също така се надявам да се срещнем на живо в по-добри времена.

РАБИ МРУЕ:  Аз също.

Д.Е.: Благодаря.

РАБИ МРУЕ: Ще очаквам Вашата обратна връзка, моля Ви не забравяйте.

                                                                                           

Превод МИРЯНА ДИМИТРОВА

Театралният дебат „ПАМЕТ, ФИКЦИЯ, РЕАЛНОСТ“и представянето на спектакъла  „Да яздиш облак“ са част от проекта „СЦЕНАрт“ на Сдружение „АНТРАКТ“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Едногодишен гранд“ 2022