четвъртък, ноември 21, 2024
ИНТЕРВЮТА

ИВАН УРУМОВ: „В очакване на Годо“ на Бекет е текст, който е много необходим днес

ИВАН УРУМОВ: „В очакване на Годо“ на Бекет е текст, който е много необходим днес
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
С разговора с Иван Урумов за мястото на драматичния текст в театъра, който той прави, за критериите, по които избира да постави една пиеса и, специално, един съвременен  драматичен текст и за новия му спектакъл „В очакване на Годо“ на Бекет на сцената на Театър „Българска армия“ започваме в нашата рубрика „ИНТЕРВЮТА“ поредица от интервюта с български театрални режисьори, трайно заявили през последните години интереса си към съвременната българска и европейска драма.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Вие сте един от режисьорите, за когото драматичният текст е много важен. Когато гледаме Ваши представления, непременно забелязваме, че образът и посланията на спектакъла са силно свързани с текста. Какво представлява за Вас драматичният текст? Какво търсите в него за да привлече вниманието Ви и да решите да го поставите?
ИВАН УРУМОВ: На първо място драматичният текст трябва да ме провокира. В него трябва да има някаква магия и тайна. Нещо което, не можеш да разбереш от първия път и да те накара да искаш пак да го прочетеш, да те замисли и да търсиш отговори на въпроси, които текстът ти задава, но не ти отговаря. Има много текстове, които са твърде ясни и обясняващи. Липсва  мистерията в тях, защото всички послания, всички проблеми биват обяснени. За мен привлекателното в един драматичен текст е, когато нищо не ти е обяснено, когато текстът те въвлича в игра, кара те да търсиш принципите й, капаните й. Именно тогава става интересно за режисьора да намери ход да разкаже тази история на сцената. Това е и разликата между драматургичния текст и литературата. Литературата може да ти разкаже нещо, в което ти да останеш насаме с автора, да влезеш в неговия свят, докато в драматургията трябва да си свидетел на зрелище, на действен поток. Действието в драматичния текст е на първо място. Хубаво е персонажите да не разказват нещата, които им се случват, да не обясняват онова, което мислят за света, а по-скоро някъде между топката, която се подава от един към друг ти да се срещаш с проблема, с темите, с идеята, които се коментират, които текстът се опитва да сподели, да внуши.

Снимка 2. Иван Радоев и Георги Къркеланов във „В очакване на Годо“, режисьор Иван Урумов, Театър „Българска армия“, 2022
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Какво мислите че дава новата драматургия? Текстът за театър, който пряко рефлектира на днешното време, смятате ли, че е по-интересен за публиката и за тези, които го правят от една, да кажем, по-универсална пиеса, от един по-балансиран, по-широко изграден репертоар?
ИВАН УРУМОВ: Един съвременен текст би трябвало по-бързо да комуникира със зрителите. Смятам, че трябва да е по-близък като рефлекс, не говоря за светоусещане. Класиката си е класика, защото тя е и модерна, ако бъде направена по този начин. Ето например, скоро препрочетох „Хамлет“, пиеса, която все още не ми се е случило да поставя, но си дадох сметка, че тя звучи изключително съвременно. Единственото нещо, което я отдалечава е езикът. Смятам че нерядко при съвременният текст има опасността да остане някак си банален или на повърхността на проблема. Ако текстът е само като огледало на времето, без да има опити за задълбочаване, звучи всъщност по-елементарно. По мои лични наблюдения, през последните десет или петнадесет години, за съжаление, се появяват все по-малко чуждестранни съвременни текстове от добри автори. Не знам дали е, защото киното започна много да напредва . Правят се много сериали, минисериали, по-задълбочени филми, а не просто за забавление. Като че ли добрите драматурзи преливат в киното и трудно се връщат в театъра. Много добър пример за такъв драматург е Мартин Макдона, но заедно с присъствието си в киното, той буди много силно любопитство и в театъра. Американският драматург Сара Рул събуди в мен много силно любопитство с пиесата ѝ „Чиста къща“. Това, което ми направи впечатление при нея е, че много добре владее модерността на изразните средства. Тя се занимава с неща, които биха могли да бъдат банални, но някак си успяваш да намериш начин да ги изкажеш така че да могат да въздействат. Случва се понякога да четеш нещо, да си кажеш, че всичко разбираш, но да се запиташ „И какво от това?“, следователно ако го представиш на някого, има вероятност и той да си зададе същия въпрос. Съвременните текстове трябва да провокират по такъв начин, че да откриваш неща, а не просто да ги преразказваш. Често срещан проблем в съвременната драма е, че не се случва нищо, а по скоро се преразказва.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Според Вас, какво трябва да притежава един съвременен текст за сцена, за да бъде добър?
ИВАН УРУМОВ: Както вече споменах, един текст трябва едновременно да притежава провокация и тайна. Темите, с които се занимава театърът, киното, литературата не са безкрайно много, важното е начинът, по който ще погледнеш към тях, от какъв ъгъл ще погледнеш дадена история, ситуация. Именно в това се състои разковничето. Един много категоричен драматург е Флориан Зелер. Той създава точно тази тайна, без да се стреми към нея. Той те оставя да бъдеш част от играта, да влезеш в един дом или семейна история, но те въвлича по такъв начин, че ти да бъдеш вътре и сам да се опиташ да разбереш на кого какво му се случва, какво мисли, защо се чувства по определен начин, а не се опитва да го обяснява. Изважда наяве много силни човешки взаимоотношения. Има смелостта да назовава неща, които ние понякога се опитваме да си спестим и това на зрителя му е любопитно. Другото много интересно при него е, че той е френскоезичен автор, който пише по абсолютно англосаксонски начин.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА:  В края на миналата година поставихте  „В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет – знакова пиеса, една от емблемите на модерната класика. Този спектакъл заема важно място както във Вашата лична творческа биография, така и в афиша на театър „Българска армия“. Какво Ви накара да се насочиш към този едновременно много поставян, но и много труден за правене текст?
ИВАН УРУМОВ: Много време ми трябваше да се осмеля да посегна към този текст и накрая си казах, че трябва да се хвърля в дълбокото и да го преплувам по един или друг начин. Може би това е най-трудният текст, с който съм се сблъсквал, търсейки хода, начина да го преведа на сценичен език. Ако преди съм поглеждал към този текст от любопитство, от изключително възхищение и интерес, то сега просто смятам, че на самия мен ми дойде времето да посегна към него, защото имам усещането, че този текста трябва да се прави днес. Замислих се какво точно се е случило в последните три години – това беше пандемията. Някак си миризмата на смърт стоеше до вратата и изведнъж смисълът от търсене на оригинални, интересни текстове започна да изчезва, те някак си избледняха. Аз самият вече не виждах смисъл да посягам към случайни, макар и любопитни неща, към какво да е. Тогава поставих „Хотел между тоя и оня свят“, текст, които по някакъв начин мен ме вълнува, но би трябвало и да вълнува хората, които живеят днес и сега в тази ситуация. Това време започна да отминава, но изведнъж дойде войната. Преди това имах планове да поставя нещо свързано със съвсем друг вид драматургия, но осъзнах, че това не е възможно. Не можех да остана настрана от случващото се. Точно тогава ми се стори, че „В очакване на Годо“ е най-подходящ и необходим сега текст. Това е така, защото текстът внушава, че ти стоиш и чакаш животът ти да отмине. Чакаш да дойде Годо, който в младостта ти би могъл да означава, че очакваш живота, но след един определен период от време означава, че чакаш смъртта. Така се появи дълбоко вътре в мен нуждата този текст да се появи точно сега, в този момент.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Каква беше основна трудност за Вас като режисьор при пренасянето, при „качването“ на „В очакване на Годо“ на сцена? От една страна текстът на Бекет е много сценичен, но от друга е и много философски текст.
ИВАН УРУМОВ: Най-важните въпроси за мен при работата по спектакъла са били чисто прагматични. Стремях се актьорите да не се занимават с философията на текста, защото това вреди на текста и го прави некомуникативен. Бекет е заложил философията по такъв начин, че ти да не се стараеш тя да излиза. Тя съществува толкова ясно, категорично и силно, че този анализ не е част от играта. Играта се състои в това да намериш действения анализ, който се изразява в начина, по който персонажите трябва да преживеят времето, което им е отредено. Според мен, когато се опитваме да работим с този текст е много важно никога да не го поставяме в кутията, в която хората го поставят като му дават определението абсурден. В никакъв случай актьорът на сцената не трябва да се занимава с неговия жанр. Текстът трябва да се възприема като абсолютен реализъм или по скоро като хиперреализъм. Това се отнася и за Харолд Пинтър. Тези големи автори не бива да бъдат поставяни в каквито и да е категории