Парижки театрални впечатления от есента на 2023. Част I.
Удоволствие, нелишено от усилие е желанието да се насладиш на всичко, което предлагаше театралният афиш в Париж през есента на 2023 г. Да се каже, че предложенията са много, че са изкушаващи и че са разнообразни е повече от подразбиращо се. Изобилието от заглавията е стряскащо, местата са десетки, географията на театрите се разпростира из целия град и предградията в познати и нови точки и пространства, сред театралните компании и трупи се редуват както световно реномирани имена, така и напълно неизвестни творци и нови колективи. Дори и относително по-дълъг престой не ти гарантира, че ще видиш всичко, което искаш – или няма време, или няма билети… Последното е реална трудност, спектаклите често са изцяло продадени, търсят се билети в последната минута, залите са пълни, независимо от големината. Публиката е много отворена и отзивчива, щедра, но и по своему взискателна. На театър ходят хората от всички възрасти – за ученици, студенти и пенсионери се предлагат намаления, груповите билети също са с отстъпки, абонаментите за сезон или за определени програми са разпродадени, но и онези, които не ползват никакви ценови привилегии не са малко. Инерцията би обяснила това с новия глад за преживявания в постковидната ситуация, но Париж е традиционен център на разнообразни театрални практики и публика, жадна за предизвикателства.
Характерно за театралния живот е разнообразието от театри със заявен профил и програмиране, подчинено на определена художествена линия. Особено наситена е политиката на големи театрални институции като „Комеди франсез”, Театър „Одеон”, Театър „Ла Колин”, Театър „Атене”, Театр дьо ла вил и други, които внимателно фокусират афиша, според мисията, която следват.
Театър „Одеон – театърът на Европа” е подчинен на идеята да разгръща обмен в европейски план, да представя артисти от различни националности, да работи в различни мрежи на театрално сътрудничество, копродукции и турнета. Откриването на сезон 2023/2024 представи в рамките на месец октомври два спектакъла, които с различен подход защитават реномето на институцията.
„Изповеди” – текст и постановка Александър Зелдин, се играе в голямата сграда на театъра. Това е величествената историческа сграда на площад „Одеон”, която има зад гърба си внушителна биография, построена с амбицията да бъде модерна и красива сцена за водещата и най-представителна френска трупа: „Париж се сдоби най-накрая с монументална зала за спектакли, достойна за надписа, гравиран със златни букви на фронтона: Френският театър!”[1] Театърът е открит през 1782 като в него се настанява трупата на „Комеди франсез”. Още от началото на своето съществуване мястото се превръща в точка на наситен театрален живот (премиерата на “Един безумен ден или сватбата на Фигаро” от Бомарше на 27 април 1784 остава като паметно събитие, случило се на тази сцена, чиито отгласи отекват далеч извън театралната зала). Многократно преименуван през годините на своята двувековна биография, унищожен от два пожара, възстановен и преминал през много изпитания, театърът е с репутацията на водеща сцена. Тук дебютират актьори като Талма и Сара Бернар, много драматически автори, композитори. В началото на 19 век сцената утвърждава нови за епохата творби от различни жанрове („Севилският бръснар” от Росини; феноменалните гастроли на английски трупи, които предизвикват фурор и всъщност откриват за френската публика творчеството на Шекспир; първата романтична драма на В. Юго „Ейми Робсар” е представена тук).
С настъпването на 20 век Андре Антоан, голямата фигура на революционното обновление на театъра и един от първите, които заявяват значимостта на фигурата на режисьора, поема ръководството на „Одеон” и поставя серия от ярки спектакли (една от най-ярките му постановки от 1906 година е „Юлий Цезар” от Шекспир, поразила зрителите с мащабност, визуална възстановка на римската епоха и най-вече с въздействащото включване на тълпата като колективен сценичен персонаж).
Всички социални и политически трусове през които минава Франция се отразяват и върху живота на тази институция. Сред най-ярките моменти е епохата на 60-те години, когато начело е Жан-Луи Баро и в аналите на театъра са вписани първи постановки на пиеси с шоков ефект върху най-новата история на европейския театър („Носорозите” от Й. Йонеско, 1960; „Параваните” от Жан Жьоне, 1966 предизвиква брутални протести от страна на крайната десница, стигащи до пускане на сълзотворен газ към сцената за да се попречи на представленията).
Театър „Одеон” се намира на левия бряг на Сена в сърцето на Латинския квартал и буквално на няколко преки от Сорбоната и когато студентите вдигат своите бунтове през 1968 година, театърът е окупиран от тях на 15 май до средата на юни, като това довежда до оттеглянето на Ж.-Л. Баро от директорския пост.
Но „Одеон” става и една от сцените, които посрещат най-доброто от европейския и световния театър след Втората световна война чрез мащабния фестивал „Театър на нациите.“ На неговата сцена гостуват „Крал Лир” от Шекспир с режисьор Питър Брук и Пол Скофийлд в главната роля (1963) и „Великаните от планината” от Пирандело с режисьор Джорджо Стрелер (1967). В духа на интензивния театрален обмен от 1990 г. „Одеон” се нарича Театърът на Европа („общ дом на европейския театър”)[2] . Той е един от шестте национални театри на Франция и мисията му е да работи за интензивното съвременно изкуство в национален и международен план. Изцяло в духа на тази линия през настоящия сезон 2023/2024 директорът и режисьор Стефан Брауншвайг продължава своя ангажимент към трима артисти, асоциирани към театъра. Това са Александър Зелдин (Великобритания) – режисьор, Кристиана Ятай (Бразилия) – хореограф и Силвен Крьозво (Франция) – режисьор.
”Изповеди” (“The Confessions”) е изцяло авторска творба на Ал. Зелдин, поставена като копродукция между “Одеон”, Националния театър на Великобритания, RISING Мелбърн и Градския театър на Люксембург. Спектакълът е на английски език, а постановъчният екип е от различни националности. В центъра е фигурата на майката на режисьора, която той е интервюирал в продължение на много часове и е записал нейните свидетелства за личния й живот. Върху този документален материал Зелдин е композирал текста и спектакъла. Алис е героинята, която интерпретира образа на майката. Срещаме се с нея в Автралия, като съвсем младо момиче, което прави първите си плахи опити за излизане от ограниченията на скромния си произход. От тук нататък пиесата и спектакълът проследяват стъпките от нейното човешко развитие, перипетиите на живота й, усилията да се еманципира и най-вече упоритостта й да се самообразова и развива като личност. Зелдин споделя в интервю, поместено в програмата към спектакъла, че макар и документалният пласт да е основата на неговия текст, той е бил вдъхновен и от други литературни свидетелства като романите на Рейчъл Къск, Ани Ерно и Симон дьо Бовоар. Фокусът е върху невидимата тежест, която жената понася, за да заяви своето лично пространство и да защити житейските си избори.
В интрепретацията на Зелдин Алис е неизменно вписана в една битова среда, скромна, дори оскъдна, в която властва баналното, еснафското и посредствено начало. Хората, които я обкръжават (родителите, младежките приятели, съпруг, случайни познати) са изцяло просмукани от духа на рутината, макар тя да изразява духа на времето на различните исторически моменти.
Действието се развива в продължение на десетилетия (започва от началото на 60-те и достига до началото на 90-те години на 20 век) като събитията се движат от родната Австралия към Европа и Великобритания. В сценичен план режисурата е търсила образи, които да потопят зрителя в онова, което трябва да се възприеме като „клопката на средата”. С бързи и леки преходи сценографията ни пренася в кухни, дневни, спални, танцови зали, които са възпроизведени като реални възстановки и от всички тях вее студена и безлична атмосфера.
Хипернатуралстичният подход е проведен и в актьорската игра. Екипът се справя блестящо със задачата да оживеят спомените на Алис за онези, с които се е пресичал животът й, а всички актьори играят по няколко различни персонажи. Най-ярката е Ерин Джийн Норвил, която играе ролята на Алис като млада, а Амелда Браун играе ролята й като възрастна жена. Този ход на удвояване на образа позволява на режисьора да постигне убедителност в посоката на реалистичната линия, но благодарение на него той решава някои сцени и в естетиката на условност, която опровергава внушението за предметен натурализъм. Сред изпитанията на Алис е травмата от сексуалното насилие – история, която е разиграна като среща на две съзнания – младата жена, преживяваща драматичната сцена и възрастната, участваща в спомена с отношението на житейския си опит. Вътрешната сила на Алис е в нейната духовна природа. Дълбокото й преживяване на изкуството и абсолютната й вяра в собствения й глас са двигателят на нейната издържливост. Ерин Джийн Норвил успява да изведе както линията за цялостна личност, така и нюансите на възрастите, емоционалните пориви и искреност, които са единствената защита на героинята от брутално незаинтересованият от скромната й персона свят. Но за Зелдин това е свръхценен капитал, тъй като благодарение на невидимия стоицизъм на майка си той се появява на света.
В края на историята Алис, която е имала силите да се опълчи на нещастния си брак, да се разведе и да скита по света, накрая разпознава своя любим в един обикновен, ординерен, незабележим и по-възрастен мъж и сама му заявява, че иска той да бъде баща на нейните деца. На финала, когато сценографията е обърнала към зрителите обратната страна на онова, което е изграждало предметната материалност на живота и конфронтира със залата черните гърбове на декора, играта се случва на авансцената и директно протяга ръка към аудиторията с непосредствената си стилистика. В действието се появява и детето на Алис – едно десетина годишно момче, което очевидно е сценичният образ на режисьора като малък.
Александър Зелдин по много елегантен и автентичен начин е открил битието на майка си за себе си и за публиката, като баланс между документалния разказ и автентичния актьорски почерк на откровението. Този стил дава плът и живот на формата, изказана в заглавието: „Изповеди”. (…)
ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА
Втора част на текста можете да прочетете в СЦЕНАрт на 3.10.2024
[1] Porel, Paul et Monval, Georges. L’Odéon. Histoire administrative, anecdotique et littéraire du second théâtre français (1782 – 1818), Paris, Alphonse Lemerre Editeur, 1876, p. 14.
[2] https://www.theatre-odeon.eu/fr/lodeon
Материалът е подготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по Програма „Критика’23